| Няма пък да бъда вече твоят... |
 oneX написа
- Господине.
- Извинете господине чувате ли ме?
Момичето постави ръката си върху китката на момчето. Хвана я здраво и започна да я дърпа.
- Господине, ехо тук съм седнала до вас чувате ли ме?
Никой не и отговори. Автобуса №280 продължи да се гърчи като една огромна оранжева гъсеница. Всички места бяха заети, преливаха от народ, имаше и доста правостоящи. С изключение на едно място там никой не стоеше, а от вътрешната страна на седалката, млад мъж гледаше впито в прозореца. Мотора бръмчеше примерно и безпомощно като изплюваше сиво черни откъслечни облачета.
^^^
Тя
На видима възраст не повече от 17-18 години. Златисто русата и коса, оплиташе всеки поглед в къдравите кичури спускащи се сякаш безкрайно в небитието. Очите и непорочно сини, дълбоки повече от океана и някъде на дъното те отразяваха твоето лице. Кожата и беше невероятно бяла, чиста като първия сняг. Весело се шареха по нея, единствено сините очертания на вените и. На лицето изпод русите коси винаги грееше усмивка. Една такава наивна и детски чиста.
Той
На видима възраст 25-26 години. Беше събрал летните слънчеви лъчи върху кожата си. Мургавия тен, му предаваше специфичен екзотичен проблясък. Ушите му бяха запушени от слушалки в който дънеше монотонна музика. Беше с полу-смъкнати гащи и прилепнал потник. В пазва му, се подава настръхнали черни косми. Крачолите на гащите му бяха навити, единия по дълго, а другия по късо. Върху левия му крак бяха омотани купчина конци кожи имитиращи гривни. Косата му, с чупливи черни къдрици, шареше из главата. На вид, с леко сериозен поглед, си предаваше изкуствена важност. Гледаше през прозореца в прашната улица.
Началото.
Претъпкан трамвай 18-ти номер. Блъсканица до небесата човек върху човек, крак върху крак, ръце във въздуха. Пътуваше за работа и закъсняваше и той даже не си правеше труда да отбележи с колко. В такава ситуация изпълнена все със свежи аромати, го крепеше единствено неговия си свят. Представяше си как се намира на красив остров, сред палми, изумрудено синьо море и огромен плащ. Някак не можеше да се пренесе сред своя собствен рай за повече от няколко секунди, навярно поради ужасната воня която се носеше из въздуха, тази воня която барикадираше неистово ноздрите му. Напук на цялата цивилизация, с нерви опнати до скъсване, потни тела и крака застъпваха колкото се може по стабилно пода на трамвая.
Тогава точно тогава сред насъбралите се 100-етажни руини смрад, зад натрупаните невидими облаци грях, я видя. Беше съвсем обикновена, никой не и обръщаше внимание. Никой не гледаше към нея, спря погледа си за секунда и после започна невярващо да търси с очи. Оглеждаше на всички посоки и търсеше потвърждение, гледаше навсякъде с изписан на челото въпрос; - Вие виждате ли я? Срещаше очи които мимолетно клепваха притваряха се и се забиваха в пода. В сякаш уморени от това да се занимават със света, едни очи вторачени само и единствено в себе си. Хората бяха там само тяло, а духом изветрели и отнесени някъде като него самия, в някой тих тропически остров.
Беше в най-крайната част на трамвая. Седнала на желязното табло в самото дъно. Спуснала крака под парапета. Весело сякаш си подсвиркваше и даже изглежда, че си припяваше нещо. Спусна очи наляво, надясно и надолу, гледаше като ударен от гръм. Застина сцепен за миг, проблясваше жалостта на неговото изомерно съществувание.
Пое си дълбоко въздух, като събра всичките му останали сили, за да отправи един последен поглед към нейните очи. Умря на място, не дишаше не се движеше. би се обзаложил, че и сърцето му не биеше. Просто съществуваше, по някаква божия воля той беше там, и тя беше там. По нечия не известна повеля, те бяха в един трамвай, в един град в една държава, в един континент на една планета, в една галактика, в една вселена и на метър един от друг. Дишаха еднаква смрад със сърца биещи по релсите на един и същ трамвай.
Това бе първия му ясен спомен от тяхната среща. Той си пробиваше път в тълпата и в този миг, тя скочи на крака, вратите се отвориха и излетя през вратата. Видя я на тротоара, весело сияеше, трамвая направи завой и тя изчезна някъде там, на нейната си спирка. След две спирки слезе и той, но едничка мисъл трайно се загнезди в главата му: Познаваше ли я, защо му изглеждаше толкова позната и същевременно толкова далечна?
Следващите няколко дни, бяха по скоро като сън отколкото неговия живот. Мислите му се рееше без препятствия, през нови светове, нови места, нови цветя... Струваше му все повече и повече, че я познава. Беше си изградил образ който постоянно зареждаше със мили черти, все от неговия си простичък живот. Като се върнеше назад в спомнеше си я, откриваше я, все като слънчево зайче върху огромно сиво пано. Някъде там в дъното на автобуса огрята от проблясъците на слънцето.
Не беше нужно дори да се спомене, че винаги използваше един и същи трамвай, номер 18. опитваше се винаги да пътува в приблизително едно и също време. Заемаше винаги място най-отзад на трамвая, подпрян на парапета и търсещ с очи сред тълпата.
Един ден се качи на автобус, возеше се в 280. Не гледаше почти никой. Не вярваше, че може да я срещне. Гледаше тъжно земята и разучаваше следите оставени по мръсният под. Замрял, спрял, живота си до тук, загледан в обувките на хората.
Уплаши се от това което беше пред погледа му стресна и дори подскочи. Връз всички ботуши, кубинки, маратонки и чехли видя боси бели крака. Подскачаше в себе си, без да мърда от място си. Следеше двете снежно бели крачета, как престъпват сред тълпата от отвратителни и безвкусни обувки. Погледа му ги благославяше с топлина.
Надигна глава чак когато двете боси крачета спряха пред неговия чифт маратонки.
Усмивка покриваше лицето и. Искаше да пита толкова неща. Искаше да пита за онези боси крака. Искаше да пита дали и тя мечтала за света.
Но не попита.
Попиваше с погледа си от нейната красота. Подведен от усмивката и, се поддаде. Очите му блестяха, лицето му сияеше. Имаше всичко на света. Там сред мръсна воняща тълпа, там сред хилядите здраво стъпили на земята крака, там сред ръце понечели към небесата, но стигнали само до парапета на трамвая.
От тук насетне, я виждаше в почти всички автобуси и трамвай. Но винаги там сред тълпата от хора. Сред безбройните загубени души, загубели личност, тяло и земя. Никога не я видя сред парка, на улицата или на покрива на нечия сграда. Винаги бродеше сред хората като джебчиите, скрити за чуждите не обучени очи. Но той бързо се ориентираше в света на суматохата. Отражение в огледалото на водача или сянка между седалките, босо краче или копринена ръка на парапета. Докато един ден:
- Господине.
- Извинете господине, чувате ли ме?
Момичето постави ръката си върху китката на момчето. Хвана я здраво и започна да я дърпа.
- Господине, ехо тук съм седнала до вас чувате ли ме?
Никой не и отговори.
Гледаше в нищото, гледаше в крайпътния парк, гледаше в профучаващите автомобили. Гледаше в хората седнали в колите, гледаше в мъжете хванали руля на своят живот и каращи бясно към края му. Гледаше в жените седнали на предната седалки, не виждащи загубата на сърцето и прегръщащи чуждата самота до своята нищетата.
Тих глас сред глъч на мъртви души:
- Тук съм до теб, не ме ли усещаш, държа ръката ти. Чувствам сърцето ти?
Автобуса препълнен до пръскане, се бореше да пристигне до никъде. Въртящ се в кръг и караш съществата без посока. Дундуркам народ, без живот, клатеше махалото закачено за една голяма кафява рамка, парче НЕ гниещо дърво. Автобуса пак си продължаваше, като пълзяща изгнила отвътре кафява гъсеница. Седалките бяха препълнени с саждите грях. Хората, съществата живуркащи между редиците. Пръскащи се по шевовете от насъбраната суета. Нямаше място ни за един нов човек и въпреки това на всяка спирка слизаше един, а се качваха поне трима, бързаха да се смесят с общата воня. Бързаха да покажат и от своята суета, да дишат същия въздух и да тровят онази общата самота. Всички места за ада бяха заети, освен едно.
Момче седеше само на двойна седалка и блуждаеше, спуснал поглед през прозореца. Тъпчеха се хиляди души, но на тази седалка нямаше никого. Никой не искаше да седне и никой не гледаше дори към нея.
Ден по рано;
Бяха се виждали дузина пъти. Имаше едно от онези странни усещания, който нахлуват в главата на всеки загубен из себе си. Беше сам в тъмна стая, вдишваше пушека на туко-що угасналата свещ. Задушаваше се в тихите хрипове на схванато си сърце. Опита да се моли. Опитваше се да се помоли за нея, на нея. Не се получаваше в сякаш, изричаше една от най лицемерните лъжи на всички времена. Затихна в тъмнината, пое си дъх и спря да диша.
Беше чувал, че човек може да се самоубие със спиране на дъха си. Да искаше ако умира да е поне така, да спре собствения си дъх завинаги. Не искаше да диша саждите във въздуха, да не трови с дъха си белите цветчета на момината сълза растяща в гората.
Въздуха в кръвта му все повече намаляваше. Започна да не му достига. Пот изби на лицето му. Ръцете и краката започнаха да потрепват, отначало съвсем малко и почти невидимо, а по късно да се тресат. Не издържаше, нямаше и да успее. Отвори очи за да влезе тъмнината.
Тя стоеше стаена, някъде там сред мрака. Свита в ъгъла на стаята. Ярка искра, лъч светлина тънък колкото игла влизаща през отворения прозорец и се забиваше точно над главата й. Отвори уста и понечи на каже дума, без да е решил коя е тя.
Вместо това, пропълзя в тъмнината. Приближи се до ъгъла. Надвеси над нея. Затъмни лъча светлина идваш от прозореца. Сега фигурата и едва се различаваше из тъмнината. Но той знаеше, че тя е там. Пусна ръка из въздуха. Докато намери нейната. Държеше я с лявата си ръка. Малката и безпомощна бяла ръчичка сега беше в неговата мъжествена едра и груба ръка. Попиваше топлината и. Чувстваше свежестта на нежното и тяло. Опитваше се да намери очите и да се гмурне в тях. Затвори лявата си ръка колкото можеше. Стискаше с железният си юмрук нейната мъничка женска ръчичка. Изправи се бавно. Като надигна малкото и слабо женско тяло със себе си. Започна да я влачи с него, а тя тихо мълчеше. Чуваше се гадно престъргване от плъзгащото и се тяло по паркета на пода. Русата и къдрава коса беше погълнала почти цялата. Лицето и, бе скрито от неговите очи. Спираше само да прекрачи, и с нов дъх и още по голяма сила я мъкнеше. Изведнъж спря. Претъркулна я на пода и легна върху нея. Впи зъби в бялата и ленена рокля. Като обезумяло псе започна да я ръфа и дърпа. Парчета плат се разхвърчаха из тъмнината, тихо хълцане, а яростните звуци от сумтене се забиваха във въздуха. Остави я гола пред погледа си. Притисна с лакът ръката и се започна да целува невинното и тяло. Захапа гърди те. Разтвори краката и, и проникна в нея...
Часове тишина бяха се събрали пред отворения прозорец на първия етаж. Луната днес я нямаш. Беше скрина зад листата на високите дървета или може би изобщо бе забравила да изгрее. Задух нажежена топлина, обгръщаше целия вмирисан въздух. Само тънко като карфица отблясъче, мъничка блеждукаща светлина си пробиваше път към прозореца на стаята. Пробождаше не спиращо през черните сажди. Спускаше се върху две безжизнени тела. На края се беше спряла над главата на младо момиче. Затиснато от тялото на мургаво момче. Затиснал я там на пода и стискаш с лявата си ръка нейната дясна. Сякаш опарен от светлината се дръпна назад. Пусна ръката и отмести невинните и руси къдрици от влажното и младо лице. Погледна я в очите, и изчезна.
В този миг света се стовари върху него. Сякаш си мислеше, че е доживял да види края. Скочи във въздуха, стъпи на крака и побягна. Излезе навън с бяг, бягаше без да спира, без да диша, бягаше без да се оглежда, бягаше без да иска никога да спре.
Глас
Тих, шепот боцкаше тишината. Едва доловимо далечно шепнене си пробиваше път. Ехтеше из пространството като капчука пред отворения ти прозорец. Колкото и да се опитваш да не го чуваш той пак си е там и пак Кап-Кап.
- Тук съм до теб, само за теб?
Надигна поглед. Отлепи се от прозореца на автобуса, ония лепкавият, целият омазан с черни отпечатъци на неизвестни хора пътуващи винаги в кръг.
- Махай се, махай се и не се връщай.
Изрева демонично момчето.
- Но защо?
Отговори плахото и гласче.
- Как така защо?
Учудено и само-радостно проскърца той.
- Не искам, не трябва и не е нужно да те виждам?
Отбеляза непоколебимо с твърдия си мъжествен глас.
- Но защо да не искаш? Защо да не е нужно? Защо да не ме виждаш?
С малки тихи срички с мек инат, заключи с усмивка на мекото си женско личице.
- Ти наистина не разбираш?
Каза момчето.
- Как да разбирам, какво да разбирам?
Отговори момичето.
- Не разбираш какво се случва, не разбираш къде си?
Поел твърдоглав въздух и отговори.
- Какво се случва, всичко е наред ти си тук!? Къде да съм, като съм с теб!?
С широка и ангелска усмивка му отговори.
- Не трябва да си с мен!
Зацикли и се обърна.
- Защо да не трябва, като трябва да съм с теб?
Очите и сияха сякаш да предават още по голяма живина на лицето и.
- Не, не трябва да си с мен. Бъди навсякъде но не с мен!
Изрече той. Готов да прекъсне разговора до тук.
- Но аз няма с кой да съм друг...
Гласчето и става все по тихо.
- Но нямаш и мен. И мен ме няма.
- Не виждаш ли, че не съществуваш.
- Нямате, ти си нищо.
- Ти си само част от мен и от незадоволения ми гангренясал мозък.
- Никога не те имало, би ми се искало но никога не сме били в един трамвай, в един град, в една страна на един континент, на една земя в една галактика в една вселена.
Всички бяха впрели поглед в неистовите крясъци на онова младо момче, легнало на пода. Сред собствената им не чистота. Едвам дишащо, цялото облято във вода. Крещящо с все сили:
- Нямате, нямате, нямате, нямате, нямате, нямате, нямате, нямате, няматеееее и никога не те имало!??????
След миг, автобуса започна да криволичи насам - натам, да се клати всичките хора из него. Да летят през пукащите се прозорци мъже и жени. Миг по късно се разцепи на две. Задната част направи няколко зиг- зага и след това се заби в мантинелата на моста. Сякаш се пречупи парче солета с така лекота я скърши. Продължи падането си някъде над реката...с всичките онези черни хора с бели грехове...... е дано поне ги отмие водата.
В далечината се чуваше само.....Нямате, Нямате, Нямате и никога не те имало...
Надигна глава, отлепи се от лепкавата лъжлива пръст, покрила пода на автобуса. Покрива беше изхвърчал на някъде. Само колестника се спускаше надолу по стръмната улица. Последните хора отпускаха ръце от гърба на седалките и се пускаха във виковете си заглушени от вятъра който ги отнасяше.
Сам
Останах сам. Изправих се. Погледна пред мен. Бях в килията.
През целия си „съзнателен” живот всъщност бях тук. След 5 минути щяха да ми дадат поредната доза упойка. Както е било винаги. Бяха ме затворили в лудницата много преди да имам съзнателен спомен. Казват, че още в първи клас съм нападнал някаква учителка съдрал съм бялата и рокля без причина по време на час. От тогава бях обявен за луд и затворен от чужди погледи. Държан като домашен любимец вързан в тъмнината. Всички винаги бягаха, а аз само се опитвах да ги догоня за да си поговорим. След малко щях да съм глътнал шепа хапчета и да се отнеса в един друг свят. Мой си свят, там където си говорех с хора. Играех си с тях, гонехме се но винаги оставаха при мен, а не се криеха. Стоях си с моята тайна от моя си свят.
... Врата се отвори. Влезнаха двама 120 килограмови и нечовешки грозни санитари. Държаха метална табла а на нея 10-ки шарени като дъга хапчета.
- Отваряй уста. Знаеш какво да правиш. Хайде да не те налагаме пак и връзваме за месец в карцера.
Отворих уста и с шепа, грабих хапче след хапче от студената метална табла. Гълтах ги едно след друго. В сякаш ще спасят живота ми. Гълтах хапче след хапче, без дори да дишам, докато всички бяха в устата ми и металната табла остана съвсем празна.
- Много добре, сега лягай и заспивай.
- Това е твоя свят и твоя рай, живей си в него.
Подхилкващите се санитари се обърнаха. Затвориха тежката метална решетка зад себе си. Изпратих ги с поглед, в сякаш ги виждах за последно. Харесваше ми да мисля, че един ден просото няма да се събудя. Харесваше ми да мисля, че един ден ще успея да спря дъха си и никога повече да не вдишам от този мръсен въздух...
- Няма п’ък да бъда вече твоя ангел!
|
Публикувано на 03-09-2007 @ 00:00:00 EEST от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.35
Гласове: 42
|
|
|
|
