| В надеждата |
 dominationhorror написа
Цялата стая бе потънала в изгаряща, жълта светлина. Горещината бе непоносима. Щрите, нанжежени, като реотани на пещ, сякаш всеки момент щяха да запалят алените пердета. Стените пламтяха и изгаряха всичко, допряло се до тях. Самотен и адски горещ лъч бе си прогорил дупка през спуснатите щори и леко падаше върху безжзненото ми тряло, оставяйки горещи белези по него. Но, нито леката пареща болка, нито апокалиптичната топлина нямаха значение.
Мислите ми летяха само към нейният образ и към случилото се в последните два дни. Винаги в сърцето ми е имало нещо повече от „само” приятелски чувства към нея. Чувствата ми са далеч по-дълбоки и сложни, а същевременно толкова по-различни от на един „нормален” човек.
С времето нуждата ми да я виждам, да си говоря с нея, да чувствам кожата и ароматът й се засилваха все повече в мен. Не вярвах, че мога да се влюбя в нея. Дори не предполагах, че мога да изпитвам подобни и то толкова силни чувства...
Преди по-малко от ден й признах чувствата си. Останахме насаме и всичко, което изпитвах, просто се изля. Казах й за всяка моя трепетна мисъл, която преминаваше през съзнанието ми, когато тя е близо до мен.
Усмивката й бавно помръкна. Попита ме дали се шегувам. Дали наистина изпитвам подобни чувства към нея. Отговорих й, че изпитвам дори многократно по-силни емоции, но, че просто не мога да ги опиша всичките.
Тя леко отстъпи назад, отваряйки вратата към хладната вечер, и каза, че й трябва време да си помисли, след което изчезна под прах от звезна светлина. Луната бавно се покри с копринена пелена от облаци и не ми позволи да видя как красивият й силует потъва в нощта.
Цяла нощ прекарах в мисли за случилото се. Бе станало три сутринта, когато трепетите в мен станаха по-силни от разума. Станах от леглото, всех GSM-а си и й писах, че наистина я обичам и че искам да бъда с нея. Помолих я да ми даде отговорът си възможно най-скоро, защото се измъчвам от мълчанието й.
От тогава не ме е споходил сънят. Дори не искам да мигна. За милйонен път поглеждам телефонът си и се питам, дали е развален. Дали поради някаква грешка съобщението й към мен не се е загубило или в тозимомент някой друг да го чете. Сърцето ми се свиваше при тази мисъл, но това бе несравнимо с болката, която ми причиняваше мисълта, че тя може и да ме отхвърли.
Отдавна бе минало обед и сякаш с всяка секунда времето се забавяше все повече и повече. Сега секундите се бяха разтегнали до безкрайни хилядолетия. Адски хилядолетия и всяка една от тях ме разкъсваше все по-жестоко и по-болезнено от предходата.
Питах се дали някой може да ми помогне, да ме спаси от ада в който бе заключена душата ми. В главата ми изплуваше само нейното име, само нейният образ и глас. Целият апартамент сякаш ехтеше и се стесняваше около мен. Имах чувството, че ще полудея.
На вратата някой позвани. Сърцето ми болезнено се сви. Не може да е тя... а така се надявам да е тя.... Скочих от леглото и прекосих празнто жилище като в сън, без да усещам какво правя, без да чувствам реалността около мен. Когато отворих вратата, почувствах, че цялото ми тяло изтръпва, че всяка фибра в мен гори. Цялото ми същество гореше от разорачарованиеи болка. На прага стоеше Ангел. Добър и верен приятел. Мисля, че си пада по мен, но това няма значение сега. Нищо няма значение в тези мигове на агония. Чувствах титанична слабост. Не можех дори да го попитам какво търси тук, за какво е дошъл. Болката ми наддлея и аз се понесах към скриващото ме от света легло.
Когато паднах в горещите завивки чух, че вратата се затваря и си помислих, че си е отишъл, че оставаме само аз и всички унищожаващи ме чувства. Това няма да мога да го идържа. Отново насаме с адската жега, очакването, забавеното време... болката...
Затворих плътно очи и зачаках, горещите слзи да се стекат към врата ми. Сякаш на милйони километри от мен, чух как един стол се плъзга по дървеният под и спира до леглото ми, а в съзнанието ми отекна гласът на Ангел. „Без да овърташ: Какво се е случило? Разкажи ми. Знаеш, че може да ми имаш доверие!”, това бяха думите с който ме извади от транса, в който се давех. Думи, който чаках да чуя може би цяла вечност. Думи на истинско разбиране, казани от правелният човек.
Без да отварям очи му разказах всичко. Абсолютно всичко. Не скрих нищо. Разкрих всичко, което се таеше в мен. Излях в думи цялата си болка... През целият ми разказ Анегел не каза нищо. На края на разказът си имах чувството, че всичко е било илюзия и че той никога не е бил в стаята с мен. Нямах смелост да отворя очи за да проверя дали наистина всичко е било измама, предоставена от съзнанието ми.
Отново сякаш от края на света долетя гласът му. Тялото ми изтръпна от радост. Не бе илюзия. Говореше бавно и спокойно, гласът му преминаваше през цялото ми съзнание, оставяйки оглушително ехо. Всяка дума се запечатваше в мозакът, карайки невроните да ги повтарят многократно, усилвайки ехото.
Думите му внасяха смисъл и успокоение в обърканите ми мисли. Имах нужда от някой да ми обясни, какво точно се случва, какво чувствам всъщност. Отчайно се нуждаех от някого, който да ме разбере. Нуждаех се от нея...
Ангел по някакво чудо ме разбираше. Разбираше това, което ме измъчва, какво очаквам и от какво се нуждая. Чувствах се добре, като усештах присъствието, разбирателството и подкрепата му.
Мислех си, че времето ще прелети покрай нас, докато си говорим, но то лениво продължавапше да се влачи и с горещите си секунди да раздира сърцето ми. Слънцето нажежаваше съществото ми и загряваше цялата тази лудост и агония до бял пламък, стпящ мислите ми в болезнен поток от неизказано страдание, думи, мисли и надежди.
Скоро с Ангел се уморихме да говорим, и да повтаряме едни и същи, успокоя-ващи думи и в стаята настъпи гробовна тишина. света бавно започна да се срива и да изгаря в агония. Моят свят. Светът, който ще мога да предложа на моята любима. Светът в който ще сме щастливи, без значение, кой сме и дали, това за което бленувам е порочно и така безгранично забранено.
Отново поглеждам празният дисплей. Нищо. Дори и исксра на надеждата. Ръцете ми са толкова слаби, че пускам телефона бавно да полети към меката възглавница. Светът сякаш забави свят ход и ме остави да се насладя на лекото и безопасно падане. Неестествено красивият полет ме успокой за миг, равносилен на цяла вечност. Мелодията за съобщенията ме изтръгна от мигът нирвана и ме накара да полетя след телефона.
Сърцето ми се разкъсваше от радост, нетърпение, страх и очакване – на най-доброто... или на най-злото. Треперещите ми пръсти обгърнаха рязко спокойно легналата на възглавницата кутия на Пандора.
Какво ме чакаше? Какво ще последва след това съобщение? Дали сърцето ми ще издържи на напрежението и ще ми позволи ли да прочета нейният отговор?
Ангел безизразно гледаше телефона, но когато ме погледна очите му бяха напрегнати и развълнувани... Той ми даде знак с глва да прочета, какво пише там. Отново ме обзе чувството за безсилие и страх. Какъв ли й бе отговорът? Съобщението найстина бе от нея... Какво да правя ако не желае да е с мен? Как да го преживея? Една от прашинките на времето бавно се понесе към дюните, в който бяха погребани цели ери, но застина във въздуха и ме остави да усещам болезненият ритам на сърцето си, агонизиращите мисли пълзящи през съзнанието ми и треперенето на ръцете ми в продължение на цяла вечност.
Прочетох съобщението с радостта на дете, което отваря голям коледен подарък, след това го препрочетох още веднъж, дори успях да го прочета за трети път, но сърцето ми не издържа. Светът рухна. Просто се разпадна. Залязващото слънце изчезна от погледа ми и всичко пред мен потъна в черна пелена. Ангел успя да улови падащият телефон и хвърли бегъл поглед на съобщението.
Светът бе грозен и противен. Няма смисъл да съм в това жестоко и противно място. Защо ми е радост и живот въобще, щом тя не е до мен, щом няма да деля ежедневието и чувствата си с нея? Тя нищо не изпитва към мен... Защо.
Ангел бавно ме прегърна и ми позволи да скрия сълзите си в неговото рамо. Гласът му отново ме се опита да ме спаси от саморазрушението. Думите му безпо-мощно се носеха покрай мен, опитвайки се да достигнат до раната и да я покрият.
Шепотът му изщълни цялато ми съзнание. Кънтеше и отекваше в главата ми, състезавайки се с болката.
Чувствах се така наранена и безпомощна. Бях се изправила сама с надеждите си и исках нещо невъзможно. Нещо забранено.
И загубих.
|
Публикувано на 04-09-2007 @ 00:00:00 EEST от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.83
Гласове: 12
|
|
|
|
