| Теория на покаянието! |
 oneX написа
Елоиз, лежерно стъпваше по девствения сняг. Високо над нея, вятъра разрошваше постланите в бяло борови иглички. Слънцето, предаваше причудливи форми на лутащите се снежинки. Отдаваше се напълно на поглъщащата тишина. Заобикалящите я хълмове навираха любопитен нос в сините облаци. Спря погледа си върху ръждиви капки кръв, прояли снежно белия сняг. Премери с очи разстоянието, усмихна се весело и пое в тяхната посока. Крачеше бавно и сигурно, дълбоко в пухкавата земя. Планината беше празна и самотна. Единствения признак на живот беше, следата от секирата която влачеше. Белия фон перверзно се раздираше от ярко червеникавата и коса.
***
Изи, идва края. Нищо, няма значение. Няма значение, пулсиращата болка в главата. Няма значение, къркорещите черва. Няма значение, кръвясалите до пръсване очи.
Изгубих всичко. Стоя на ръба и гледам в нищото. Изгубил своята вяра. Изгубих своята надежда. Стоя в стая с един прозорец, боядисан с черна боя. Гледам в него и виждам края. Слънчевите лъчи са изгубени завинаги. Не мога да се позная. Никой не би могъл, но това съм аз. Трябваше да опитам и го направих, а сега съм труп. Заложих всичко и повярвах в теб. Сега, мога да си отида. Да замина от този неблагодарен свят.
Хващам с ръце разкъсаното си сърце и да дърпам, докато се разпори. Поднасям пред лицето, парчета кървава плът и с един замах я запращам в небитието. Отпускам ръце до не живото си тяло и се оставям на тишината от съсирените червени потоци. Нека се напие кървавата земята, да попие живота ми.
Изи;
“Чак когато скочих, ми хрумна нещо:
Животът е съвършен. Животът е върхът.
Той е пълен с вълшебство и красота...с възможности и телевизия.
И с изненади. Много изненади.
А също и онова нещо за което всеки копнее...
но го усеща само когато то си отиде.
Всичко това нахлу в главата ми изведнъж...
Явно не можеш да го видиш тъй ясно, когато си...жив.
Може да се каже, че истинският ми живот започна преди 2 седмици.
Тогава изгубих най-добрия си приятел Изи...
и открих...Елоиз
Елоиз... За нея си струваше да се живее.
Иначе казано струваше си да се умре.” *
Изи, беше обсебен. Две неща завладяваха безпомощното му съзнание. Едно беше Елоиз.
Чудното на живота, че може да ни предостави възможност за щастие на най-невероятни места. Всеки има право на щастие...но в сякаш организма ни се бой свръх естествено от него. Панически бяга, без посока. Препуска надалеч от себе си, надалеч от това което уж, винаги сме искали. Навярно просто ни е страх да останем без мечти, без цел. Харесвани измисленият идеал, за нещо далечно, недостижимо, за нещо захаросано и вкусно. Страхът от нас.
Страхът да бъдем там. Страх от това да бъдем „онези” себе си. Да бъдем онзи „аз” който винаги сме сънували, мечтали и желали. Харесвани да отлагаме и да кътаме в съзнанието си, малката черна кутийка в която лежи покорно идела, за нашия живот, за нейният живот и за по-добрият живот на онези около нас. Милостиво, непрестанно се борим за оправдание.
Елоиз, беше щастлива. Или по-вярно е да се каже, че сега има щастлив живот. Блажени са лудите...
Не знам дали познавате хора който винаги са усмихнати. Не като онези който се правят на щастливи на всяка цена. Не като престорените, ултра позитивни, самовглабени еретици. Не като онези нещастни копелдаци, усмихнати но постоянно сами. Заради това, че ако за миг спре да се усмихва ще отвори път на истинския си мизерен и жалък, антиобществен, паразитен начин на съществуване.
Малко са истински „добрите”, кипящи от положителна енергия хора. Без намекна позитивни преструвки.
Елоиз, е цветето което с цветовете си засрамва слънцето. Прегръща го в себе си, разтваря сърцето си за топлина. Елоиз е цветето което разплаква сутрин зората. Елоиз, е цветето поникнало върху планината от хорски фекалий...
Елоиз;
“Никой не ми е нужен. Аз съм луда имам си документ.
Каквото и да направите, просто ще ме върнат в клиниката.
Само че не съм застрахована...
...а отровата не я дават безплатно.
Тъй че пак ще ме стоварят тук.Нямам къде другаде да ида.” *
***
Живота е една не престана възможност да се нагълтаме с по-гъста, по-черна и по-воняща тиня. Но това е хубаво. Прекрасно е, нали това истинския живот на възможностите. Красиво е по-свой си начин. Не е красива самата черната, воняща, тиня. Красиви са онези хора, в сякаш поели мъките на стотици. Носещи на крехките си плещи товара на човешкия АД. Мъченица, без грях. Душа без тяло. Сърце туптящо, без кръв...
***
Изи, успя. Избяга от копринените окови на лудницата. Никой не подозираше, че ще го направи. Изглеждаше отказал се да живее. Намерил смъртен покой между сивите, прогнили стени. Поел от зелената плесен на чуждия ред. Беше затворен от време което той почти не помнеше. Дори да не беше луд, нямаше избор. Тъпкан с дрога, повече от двадесет години… Без среда за подражание. Без пример, без насока, без мечти. Дори не заслужаваше съжаление. Смееше се почти винаги, просто не знаеше друго да прави. Поемаше информация за света от своите закърнели сетива. Не знаеше как, кога, защо? С една замъглена представа за оцеляване. Опитомен хищник прекарал живота си в стоманена клетка. Не способен да бъде „нормален”. Навярно това беше и най-голямото щастие да НЕ бъде „нормален”. Да не се страхува за всичко. Да не броди из света. Да не създава среда, да не търси одобрение. Да не се мъчи непрестанно да се впиши в тази или онази глутница. Да не търси приятели, играещи второстепенна роля в евтина пиеса. Живот с дублаж, сцена без декор. Имаше щастието да бъде от малцината отказали да се катерят по-обществена стълбица. Имаше правото да бъде „различен”, а има и документ за това. На никой не му пукаше за Изи, а на Изи пука ли му за вас?
Извезан от неизплакани сълзи, търсещ прекрасен розов свят.
Не вярващи, не слушащи, а само бягащи.
***
Елоиз;
Приличаше на Изи. Приличаше по това, че изглежда загубена в един бял, копринен цикъл. В който никой не обръщаше внимание на големите кървави петна. Хората, просто обичаха снежната белота. Копринени бели завеси, покрили тъмните страхове. Но кръвта попива, поглъща бялата коприна. Бързо се образуват, големи кървави петна.
Хората, какво правят хората?
Постилат пласт след пласт за кръв след кръв. Завеса след завеса, погребват всичко ненужно. Трупат кант след кант, но помнете кръвта винаги избива...
Елоиз, беше само от няколко години затворена. Когато я докараха и отне няколко месеца да пророни дума. Някой казваха, че идвала от богато и известно семейство. Разправяха, че дълги години прекалявала с един приятел, дрогата и алкохола. Била от лъскав и позлатен свят...но за нея студен. Покварена от безцелен живот. От хора покриващи черната миризлива, мръсотия със скъпи извезани дрешки. Хора преструващи се, че само те са „истинските” на земята. Живеещи в свой си идеализиран свят. Свят без клоака. Скъп, излъскан и по тяхно му избран свят. Но живота по своето разнообразие, приспособимост и проницаемост винаги ги намираше. Достигаше и на-най неприветливите, всевъзможни места. Може би просто един ден и беше писнало да се преструва. Разкъсала своите дрехи, бягаща от на тресеното, измислено общество. Гола, с омърсена душа бягаща боса по павирана улица. Бягаща от своя свят, бягаща от своята съдба, бягаща към чужда свобода.
***
Виждате ли, даже бягаща, плачеща и мръсна не заслужава вашето съжаление. Самият факт, че е имала избор, власт и поквара са недостойни за съжаление. Елоиз, също не съжаляваше. Не съжаляваше нито себе си, нито света, нито тези около нея. По своему еднакви и същевременно не реално истински и различни.
***
Щастието, такова каквото си го представяте. Разбираемо за нас, и недостижимо от никой друг. Изи, намери своята Елоиз. Намери я, не там където винаги е била. Не я видя там, където тя смирено стоеше, съвсем близо до него. Не беше за него паднал ангел с бели крила и черни петна по тях. Всъщност те винаги бяха заедно. Може би затова той не бягаше. Нямаше как да избяга от своята Елоиз. Тя беше тази която той искаше, а не тази която той си представяше. Никога не би била за друг, а само за него. Колкото и да бягаха в тъмнината в различни посоки, винаги се блъскаха с едни и същи страхове.
Но намери сили и избяга. Избяга от единствения свят който можеше да го направи щастлив. По начин разбираем само за него. Не търсеше оправдание и опрощение. Не се молеше на st. Teresa. Не живееше за други, а не знаеше как. Искаше само две неща от живота, и едното бе Елоиз. Но перверзията на изчистения му живот се набиваше в дрогираните му очи със все по голяма и по голяма сила. Той винаги я имаше, а я искаше. Тук остана без избор и просто избяга. Не го направи от страх или покор, а само се остави на животинския си първичен инстинкт.
***
Елоиз, остана отново сама. До сега никога не и се налагаше да избира. Винаги някой избираше вместо нея. Винаги някой бягаше вместо нея. Винаги някой живееше вместо нея. Но сега осъзна, че беше истинска сама. Нямаше го единствения и само неин си Изи. Той избяга, от нея, от нейният свят, от техният свят.
Страшно е когато събудиш заспал див хищник. Живееш само с инстинкти за самосъхранение. Страхуваш се дори повече от теб с една единствена идея да оцелее... Всичко оставаше без значение. Мислите и бяха блокирани. Без страх, а само с инстинкти. Гледаща в тъмното и пореща нощта.
Бяха минали едва няколко часа откакто Изи, беше на свобода. Той препускаше като вятъра, не като онзи нарисуваният...
Напоените с опиум тела се опускаха в три през нощта. Както винаги до сега съживените сетива на Елоиз, започнаха да търсят Изи. Промъкна се през старата вентилация до неговата килия. Подаде ръка през прогнилата вентилационна решетка за да срещне там неговата ръка. Но хвана само въздуха, нямаше ръка, нямаше нищо освен тъмнина. Нямаше, Изи, а имаше само празна самота. Отмести бавно и внимателно капака и скочи в килията. Видя разбитите решетки, в този момент сърцето и простена. Почувства се за първи път в своя живот забравена. Затихна в празнотата и нищетата. Нямаше за какво да живее, беше ничий ангел. Тази мисъл, упой дрогираното и съзнание. Блестеше ярко и болезнено. Гавреше се с умрялото и щастие. Хвана червените си кичури и започна неистово да ги скуби да блъска, да вика. В двете и ръце като в менгеме се притискаше женското, и по-детски красиво лице.
Луната, забиваща остри ледени шушулки в бялата и кожа. В сякаш опарена от нея рязко се обърна. За стотна от секундата се поколеба. А после вече се промушваше през строшените решетки.
Краката и се забиха яростно в снега. Пое дълбоко въздух, чувстваше се съвършена.
Наблизо имаше купчина дърва за огрев. Върху дръвника до тях стоеше забита смъртна секира. Сякаш сочеше по посока на бяга и следваше следите върху белият сняг. С рязък замах изтръгна брадвата, направи го с такава сила, че запрати дънера на няколко метра от нея. Бродеше в нощта. Следваше единствения далечен спомен, замрелите бели стъпки. Не знаеше колко беше вървяла и къде беше скитала, но вече деня беше близо. Знаеше, че ще го застигне, нали това беше нейният Изи.
***
Намери го, той тихо седеше на земята. Погледна го и се приближи към него. Сгуши се в мъжкото му премръзнало тяло. Постоя за секунда така както хиляди пъти до сега. Видя искрици щастие отново да озаряват тъмното му лице. Знаеше, че не може да му позволи да си отиде. Не можеше да му позволи да си отиде от нея. Не можеше да остане отново сама. Не можеше да живее в самота. Не можеше да живее без него.
Изправи се рязко, вдигна високо над главата си секирата и замахна. С последните му останали сили Изи, се изправи и побягна. Бягаше към нищото, бягаше в самотата.
Елоиз, погледна ръждиви капки кръв, прояли снежно белия сняг и бавно закрачи след тях.
А Изи, беше обсебен. Две неща завладяваха безпомощното му съзнание. Едното беше Елоиз, а другото нямаше никакво значение… ... ...
* The Million Dollar Hotel
|
Публикувано на 25-09-2007 @ 00:00:00 EEST от pink_devil |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.83
Гласове: 30
|
|
|
|
