| Titanic |
 lechugo написа
Да, съгласен съм, Г-жо Съдия!
Съгласен съм с всички. Няма да обжалвам!
Ако може обаче и аз да кажа нещо, после ще пристъпим към… онова. Може би, няма да сте толкова строги, ако обърнете по-голямо внимание на причините, които са ме тласнали или… няма значение, целта ми не е да се оправдавам!
Решението, знаем, винаги си остава ваше…
Как започна всичко, аз още не знам. В последствие прочетох доста статии по случая, но така и не ми стана ясно. В моите спомени, нещата се развиха по съвсем различен начин, а по-късно вече се отказах изобщо да сравнявам гледните точки! Виждате ли, когато съзнанието е подложено на такъв шок – да претърпее корабокрушение, то не може да запази самообладанието си и да продължава да действа нормално. За мен споменът за въпросната нощ, се изчерпва със съобщението, че корабът потъва, и няколко откъснати момента след това във водата. Цялото потъване не се е запазило в паметта ми. Не помня и какво се беше случило, та да съм попаднал в една лодка с моята бъдеща тогава и сега бивша съпруга!
Съжалявам ако развалям представите на много хора, но цялото изживяване изобщо не беше толкова романтично. Ето какво си спомням:
Събуди ме непознатата още жена във въпросната лодка. Докато успея да реагирам, няколко пъти чух да се повтаря “добре ли сте”, “жив ли сте” или нещо такова. Опитах се да дам някакъв знак, че чувам и че съм в съзнание, след това отново загубих свяст. Следващото което помня, бе същата тази непозната жена, която се бе вкопчила в мен. Тя няколко пъти повтори “ за да оцелеем, трябва да се топлим един-друг!” и се уви около безжизненото ми тяло. Аз не се противях, не защото съм загубил за момента чувството си за благоприличие, а защото наистина не можех и да помръдна.
Иначе – това съвсем ясно си спомням - не бях съгласен! Въпреки че осъзнавах опасността и знаех, че нейното предложение наистина е единственият възможен изход, възпитанието ми не позволяваше такава фамилиарност.
Виждате ли, моят произход не е аристократичен, не съм израснал сред елита, но за семейството ми, благоприличието винаги е било по-важно и от живота! Тази черта, за зло или добро, съм наследил и аз, затова разбирате неудобното положение, в което бях попаднал. Не можех да говоря и трябваше да търпя унижението, на което тази жена ме подлагаше!
Трябва да е минало известно време, в което отново съм бил в несвяст, защото следващото което помня, бе, че се бе съмнало и втренчения в мен поглед на тази жена. Тя каза нещо като “О, вие отново сте в съзнание, колко се радвам!” Вече можех да видя лицето й - беше цялата синя. След като ми удари няколко леки шамара, за да се свестя, каза, че трябва да говорим, за да останем в съзнание, докато дойдат да ни спасят. После, без да чака какъвто и да е знак, започна да разказва защо е пътувала, с кого е пътувала и така нататък, а аз още не можех да кажа нищо. Преди да разбера какво се случва, тази жена вече ми беше разказала целият си живот и мечтите си. Разбрах, че искала просто да има свой си дом, където да живее с кучето си. Цял живот си мечтаела за куче – ирландски сетер. С това се изчерпва всичко, което й трябвало.
Все пак оказа се, че нейната идея е сполучлива и започнах да се свестявам. За мен това беше добре, не защото държах на живота си толкова, колкото, защото ми даваше възможност да се измъкна от нежеланата й подкрепа.
Чудех се как да й кажа, че не искам помощта й, но не можех да подредя мислите си – непознатата ме засипваше с въпроси и ме подканваше да говоря. Преди да разбера какво става, вече й отговарях “ Към Ню Йорк… на студентска бригада… не съм женен… на двадесет и една… и така нататък”.
От този момент нататък, вече нямаше как да се измъкна! Вече щеше да е неприлично именно да се измъквам и затова, просто се примирих. Реших, че след като ни спасят, никога повече няма да видя тази жена и ще забравя за случилото се.
Тогава обаче се случи друго. Непознатата изведнъж загуби волята си за живот – не зная как стана! Започна да говори, че не й се живее, че никога няма да се спасим, че мечтите й са глупави и корабокрушението било заслужено наказание. Дори вмъкна, че в момента усещала у мен някаква студенина!
Реших да не й казвам, колко е глупава тази забележка, с оглед, че се намираме в Атлантическия океан и температурата е около един – два градуса. Вместо това без да се замислям започнах да я успокоявам. “стига – казвах - Вие ще имате кучето си! Всеки момент ще ни спасят! – казвах”, а тя ме гледаше с големите си черни очи! “ Защо Господ ме наказва така?” – питаше ме тя, а аз не знаех какво да отговоря! Аз съм човек – реалист и не мисля, че в цялата работа, винаги е нужно да се търси някакво знамение. За мен корабът просто се е счупил и това е! Но сами се досещате, че не можех да й кажа това! Щеше да загуби волята си за живот, а не исках да ми тежи на съвестта!
И какво мислите измислих аз в този момент?! Някакъв рефлекс от всички филми, които съм гледал ми подсказа какъв трябва да е правилният отговор и той сам излезе от устата ми - казах й, че ако не беше се случило това, никога нямаше да се срещнем, и допълних – сега се чудя на акъла си като се сещам: - “Ще се омъжите ли за мен?”
Като чу това жената веднага подскочи. Започна да ме целува, да ридае и да ме прегръща. Отново изпаднах в несвяст.
Събудих се в болнична стая. Първият ми спомен бе, че давам интервю на някаква преувеличено гримирана жена в розово. Една камера ми висеше над главата, а аз се хилех като идиот и говорех нещо, но какво – не помня. Жената се обърна към камерата и взе да декламира нещо за някаква невероятна любовна история, случила се в Атлантическия океан – двама корабокрушенци се спасили, като се топлели взаимно, влюбили се и си обещали да се оженят.
“Каква простащина!” - мислех си аз. Какви ли са тези толкова бедни душевно хора! Да си мислят, видите ли, че са един за друг, само защото са споделили трагедията си. И “О ,ужас!”, когато най-после направих връзката и си дадох сметка, че героите на тази “невероятна любовна история” сме аз и онази луда жена от лодката. Изражението ми, когато осъзнавам дори се запази в репортажа и бе излъчено по новините. От телевизията го отдадоха на все още крехката ми психика от преживения шок. А той – шокът, едва сега започна!
Извиках сестрата и й казах, че не се чувствам добре и искам всички да излязат от стаята. В продължение на няколко дни се криех от всички журналисти – а интерес наистина имаше - точно с това оправдание. Когато пък идваше моята годеница, припадах и така печелех време, докато реша какво да правя.
Една вечер, в пристъп на отчаяние, извиках сестрата и й казах: “Вие трябва да ми помогнете, не искам да се женя за тази жена, измъкнете ме от тук!”, а сестрата ме изгледа много укорително и каза нещо от сорта, че това не й влиза в задълженията и че трябва да поема отговорност за действията си.
Но как да поема отговорност?! В няколко вестника вече четох за тази “невероятна любовна история”, по телевизията слушах за “ невероятната любовна история”, роднини и познати ми се обаждаха или ме посещаваха и все това им беше в устата – “ невероятната любовна история!!!” Да, и аз още не можех да повярвам! Научих името на годеницата си от Ани Салич обаче. Kаква романтика има в това?!
Под този натиск нямаше какво да се прави! Как можех просто да кажа, че не желая да сключвам брак с непознатата? На какво ще прилича това? Целият свят щеше да се нахвърли върху мен и да ме направи на… ох не знам на какво! Знам обаче, че подобен образ, никак не се вписва в представите ми за благоприличие, а вече казах, колко ценно е благоприличието за мен.
И така, общо взето имаше само две възможности пред мен: или да избягам веднага зад граница и да се върна след много години, или да приема обстоятелствата, да се включа в тази игра и по-късно, да се разведа… да, само тези две възможности са прилични.
Както знаете, избрал съм втория вариант. Нещо повече, тогава аз се постарах – хората са способни на това - напълно да забравя цялото си несъгласие и да повярвам, че всичко действително е толкова романтично. Голяма подкрепа в това си начинание получих от поезията на всички журналисти, които писаха или говореха по случая. Знаете, моето поколение си е възпитано от телевизията и щом по телевизията кажат, че нещо е истина, то лесно се превръща в такава.
Ще ви спестя всички неловки моменти докато с жена ми противопоставим приказката си с ежедневието.
После започна животът. С помощта на голямо количество алкохол, аз все повече вярвах в тази любов и никога, не се сещах, как започна всичко. Беше трудно но успявах. Запазих съзнанието си достатъчно плитко, така че да не забелязвам когато моята Роуз мие чиниите или готви супа.
Сексът беше истинска катастрофа, но за това няма да говоря…
Най-лошото обаче от всичко беше, че моята съпруга никак не се оказа добра актриса. Тя не полагаше и най-малко усилие да влезе в ролята, а напротив, като че ли правеше всичко възможно дори да влоши нещата. В многобройните случай, когато се карахме и аз без да знам какво ме подтиква й правех забележка за всичко, и за най-малките неща, които се различаваха от филмовия образ в главата ми и ме дразнеха, а на всичките ми забележки, Роуз отговаряше с неприемливо простото и нахално “Аз съм такава, каквато съм” или производни…
“Как може да си такава каквато си?! Що за глупости?!!” – мислех си аз и се ядосвах.
И така общо взето, минаха трите години от съвместния ни живот. Аз лавирах от един сценарий към друг, винаги когато осъзнавах, че изискванията ми са невъзможни, докато не дойде онзи злощастен ден.
Предната вечер, вече по навик, се бях напил, но не с нея а сам – с приятели, и се скарах с тях. По пътя към къщи, отчаян, взех да осмислям живота си и си спомних как започна всичко. Алкохолното свободомислие бе махнало границите.
Помня, че ритах кофите по пътя, ядосвах се, плаках за пропиления си в лъжа живот и псувах минувачите. Когато се прибрах, като капак на всичко открих една тетрадка, в която преди време, пак в пияно и ядосано състояние, бях писал за неща които съм мислил.
Каква жестока ирония – бях писал писмо до себе си в бъдеще, за това как си представям живота и бях загатнал за възможността от нещо… в писмото пишеше още си спомням “нещо много грозно ще се случи накрая!” Не можах да го понеса! Значи – мислех си аз – съм знаел за това и въпреки всичко, не съм се противопоставил. Бях отчаян!
На следващия ден като се събудих, симулирах, че отивам на работа. Пих кафе близо до нас, за да изчакам Роуз да излезе, и уточнявах плана по отмъщението си.
След това се прибрах вкъщи. Напих се много! – казвам това, не защото се опитвам да се оневиня, а за да обясня смелостта си. Отново прочетох текста. А и горкият Шаро, също ми помогна…
Но нека не разказвам пак какво се случи. Вместо това предлагам на уважаемото заседание самият текст, който бях писал години преди случката, в който я предвиждах и който ме мотивира. Представлява обръщение към Роуз, за това какво ще се случи в бъдеще, но писано в минало време… за естетика все пак. Ето го и текста:
***
“Глава 2, Действието се развива през 14.04.17г. (хипотетични десет години, след като е бил писан този текст. В действителност всичко се случи много по-рано бел. Подсъдим.)
Ти отиде на работа следобед. Тогава реших да направя нещо, което отдавна искам да направя. Помниш ли твоят Сетер?
Твоят Сетер пак започна да лае без причина и да ми вдига нервите. Може би не е без причина. Може би, естествено, ти пак не си го извела на разходка и той няма избор – сигурно пак ще опикае апартамента. Или щеше, но аз реших да го разходя…до банята.
- Знаеш ли, Шаро, аз никога не съм те харесвал! – започнах да му говоря спокойно аз – Още преди да се родиш, те бях намразил. Не знам какво ме е карало да те търпя през всичките тези години, а чакай… всъщност знам!- и се ухилих.
Шаро послушно ме следва. Шаро мисли, че ще му давам да яде…
-Аз досега нищо не съм колил, но имам представа как се прави – продължавам да му говоря по същия весел начин, а тъпото животно се радва…
-После, Шаро, когато те замъкнах вкъщи да зарадвам моята змия – говоря аз, докато избирам нож – мисля, че за малко те харесах. Това обаче веднага изчезна… още след месец, когато змията отказа да те разхожда, че била заета…- избрах ножа и поведох тъпия ти сетер към банята.
–Аз си знаех, че така ще се случи, дори, Шаро, преди години го предвидих в един текст, както и да е… - Сетерът застана в средата на банята и ме гледаше озадачено, докато обмислях как да го заколя. Сложих си яке и зимни ръкавици, за да не ме ухапе.
Всичко трябваше да стане за секунди, Шаро вече е стар, но все пак е голямо куче. Накарах го да легне, както положи толкова усилия да го научиш. Хвърлих се отгоре му, хванах му муцуната, вдигнах я нагоре и забих острието в гръкляна му. То започна да се мята, да ръмжи, но успях да го удържа, докато с резки и равномерни движения режех врата му. Като привърших, изправих се бързо и застанах зад вратата. Не бях предвидил, че ще кърви толкова много. Две три минути се гърчеше в неистова агония, мяташе се из бянята и издаваше онзи неповторим гаргарен рев (така се получава, когато се давиш в кръвта си). Банята кънтеше от акустиката в отвратителни звуци. Опръска всичко и го направи в кръв, преди да умре, тъпия помиар…
Когато вече взе да утихва, се престраших и влязох в банята. Непоносима смрад за такова малко помещение. Повърнах. Пенеща се прясна кръв се стичаше към улея.
Все още треперех от силното изживяване, когато ми хрумна чудесна идея – Взех една гъбичка от кухнята, натопих я в топлата кръв и написах на стената – “Обичам те…”
Бележка: Злото винаги може да е естетически красиво, стига да не е заклано в банята ти!
***
Това е писмото, което – вярвате или – не, бях писал много преди всичко това да се случи и го бях забравил. И всичко наистина се случи, до няй-малката подробност.
Това е и гледката, която завари следствието, когато правеше оглед. Горката Роуз, както разбрах, изпаднала в истерия като заварила моето произведение. Като гледам нещата сега, много добре си давам сметка, защо е Вашата сурова реакция.
Сега вече ще се оправдавам. И ще го правя с ясното съзнание, че оправданието не е унизение, както много умни хора говорят. Обстоятелствата, наистина унижават, но го правят, преди да си изградил собственото си мнение и да можеш да им се противопоставиш, а не може да растеш без обстоятелства. Така поне се случи с мен.
Знаете ли, Г-жо Съдия, Роуз дойде на свиждане само няколко дни след всичко това и изненада и мен. Погледът й, Г-жо Съдия, не изразяваше укор или презрение – с това можех да се справя лесно, - но вместо това, на лицето й беше изписано отчаяние и само един въпрос – “Защо?” С този поглед вече не можех да се боря. Изведнъж въпросът й се вмъкна под кожата ми и ме убоде, Г-жо Съдия, ще ме прощавате за баналния израз – право в сърцето. “Защо наистина?” - чудех се аз и цялата мъка и тежест от това, което бях направил изведнъж се събуди и развилня. “Аз не съм такъв човек” – мислех си. “Никой не е такъв и въпреки това, подобни неща се случват и дори по-грозни - защо по дяволите! Какво ме е карало да очаквам всичко невъзможно от горката Роуз, да я преценям според толкова елементарни сценарии и да полудявам когато не се случват?!”
Не мога да си отговоря на този въпрос Г-жо Съдия, но има нещо, което – не знам защо – много искам да споделя с уважаемия съд, пък ако ще и да рискувам повишаване на присъдата. Напоследък често ми се случва да сънувам едно и също нещо – сънувам цялата отвратителна сцена с горкия Шаро в банята, само че вместо Шаро, на плочките е легнала Ани Салич…
|
Публикувано на 08-10-2007 @ 00:00:00 EEST от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.29
Гласове: 24
|
|
|
|
