| Ъпгрейди |
 oneX написа
Светофар, свети червено. Кола до кола. Ръмжат мотори. Оживена улица. Пешеходци щъкат неравномерно. Майка с количка, бърза да пресече. С една ръка бута количката, а с другата държи шише с биберон. Като далечен роднина на Наполеон, го натиква в лицето на съдиращото се от рев бебе. Забързва крачка да премине преди края на червеното.
Трета кола под ред. Стар западно-европейски таралясник. Младеж нахъсва полуживия мотор да се дере. Ауспуха киха от умора. Нова сива кола стой успоредно. Любопитен дядка, оперил очи, като яйца на очи. Изпива с поглед съседната кола. Момчето го поглежда веднъж, смъква ръце към седалката. Вдига голям фотоапарат. Започва да снима дядката с лъскавата кола. Снима кадър след кадър. Дядката е готов да застине за постоянно. Момчето след няколко секунди пуска отново фотоапарата. Вади някаква тетрадка и драсва нещо на нея. На метър, пред напуканите зъркели на дядката. Стара баба се подава от седалката до него. И вика в недоумение:
- Какво, какво става?
Светва зелено и брадясалото, момче дава газ.
+++
Късно лято. Накапали умъртвено кафяви листа. Прах и задух, настлани из въздуха. Момиче с официална рокля върви забързано. Почти потичва из рояци хора. Майка дърпа за ръка 3-ри годишно детенце. Дрехите на детенцето са съхранили спомен от почти всичката храна от която е яло през деня. Разминават се на косъм, забързаното момиче с официалната черна рокля и майката с дърпащото се лапе. Момичето почти си отдъхва, че не се заби дребосъка, не координирано в новата и роля, която впрочем е облякла за първи път. Но минава секунда и си мисли; „навярно щеше да е хубаво, да се беше сгушило в нозете ми за миг”. Разсейва моментално мисълта си из глутницата хора. Спира пред голям прозорец. Щанд постлан с черно кадифе. Ярки и силни, скрити лампи пускащи светлина върху купища бижута. Момичето с новата рокля. Минават 15 минути, като ровичка из въображението на тримата продавачи. Поставя им невъзможни за интерпретация задачи. Не съставени дори от съзнанието и още. Накрая казва:
- Моля дайте ми първия пръстен. Който ми показахте още когато дойдох. Ще го купя.
Едната продавачка взима мъжка халка. Халка с формата на гургулица, повила опашка чак до главата си. Правеща пълен кръг. Цялата в злато попила купища платина в себе си. Втората продавачка бърка под лъскавия претрупат с накити тезгях. Вади голям кантар, тип везна. От онези досущ като на пазара. С който теглят домати и краставици или кило ябълки. Третата продавачка с рязко движение пуска в големия алуминиев панер избраната мъжка халка. Наглася везната като пуска дребни топчета тежест в отсрещния, по – малък панер. Стой така около минута, пуска и вади, нови и нови. Накрая изрича:
- Тринадесет грама и сто тридесет и три сантиграма. Струва ви триста тридесет и три еуро.
Момичето вади пари и плаща. Взима в ръка малкото пликче. Отваря го и вади от него черна кутийка. Отваря и нея и поглежда пръстена. Взима го в ръка и пуска на земята пликчето и кутийката. Бърка в джоба си. Рови известно време, пред учудения поглед на трите продавачки. Изважда оттам парче канап. Навървя на него пръстена. Слага го на врата си. Обръща се към момчето стоящо до нея и казва:
- Бихте ли го завързали на възел?!
+++
Осемнадесет етажен хотел. С бляскава фасада и светеща реклама на покрива. Информираща, за казино ресторант и бар. Почти като три в едно. Млада двойка. Или по скоро момиче и момче. Смеещи да не се определят още като жена и мъж. Момичето с руса къдрава коса. Пуснати два кичура от едната страна на лицето. Другата част разделена на три опашки и привързани с розов, лилав и един зелен ластик. Навлякла прилепнала блуза, а под нея потник с една презрамка. Скъсани светло сини дънки с един отрязан крачол.
Момчето иска стая от момичето на рецепцията. Навира и някакви пари. Опитва се да обясни, че документи им са в багажа, а той не е пристигнал. Моли се да преспят не заради него, а заради момичето. След половин часово молене им дават ключ за стая. С една уговорка. Да разкажат на момичето от рецепцията как са се запознали двамата. Съгласяват се, разказва и.
Взима ключа и опрашват с момичето към асансьора. Момчето е с тъмен тен. Ярък спомен от слънчевите лъчи. Брадясало лице. Широки скъсани джинсови гащи. Две блузи зашити накриво една за друга, покриват мъжките му гърди. Като на места, шевовете са умишлено незашити и оттам прозира мъжка гръд. По-осветени от слънцето косъмчета, се провираха през няколко сантиметровите дупки на блузата му. Качват се в стаята. Хвърлят се на леглото. Целуват се, момичето става и отива до тоалетната. Момчето стой секунди на тъмно. Изправя се отваря вратата на терасата и излиза на нея. Стой и се взира в натежалите от блещукане светлини на големия град. Момичето се провиква от тоалетната:
- Ела тук.
Момчето се обръща и отива при нея. Влиза в тоалетната.
Момичето отваря стъклена врата и показва.
- Виждаш ли това е тераса. Тераса на която се излиза единствено от нашата тоалетна.
Излизат заедно държат се за ръце. Тъмнината, е свежа от морския бриз. Луната спуска ярка стълбица по морския хоризонт. Вълните проблясват неустоимо под нейният олтар.
Момичето:
- Казали и как се запознахме?
Момчето:
- Да разказах и.
Момичето:
- Какво по точно и разказа? Всичко ли?
Момчето:
- Разказах и как стоях в магазина на баща ми. Висящ за наказание и отегчен от побъркване. Гласящ планове, как да се измъкна час по-скоро. Наближаваше може би четири следобед. Гледах празния магазин и само кимах от скука. Излезнах пред входната врата. С една мисъл, че бих запалил цигара, ако пушех.
В далечината младо момиче се спускаше по улицата. Държеше нещо в ръцете си. влизаше във всеки магазин. Не след дълго я изпращаха с викове и редица псувни. Не пропускаше никой магазин. Докато дойде в моя. Влезнах в магазина и минах зад тезгяха. Тя вървеше след мен. Не смеех да я погледна, да не би да срещна очите и. Почаках няколко трудни секунди и бавно се обърнах към нея. Тя стоеше пред мен. вперила невинен поглед, подаващ се из под русите и кичури. Докато се взирах в нея, протегна ръце. Държеше три картофа. Сложи ги на плота пред мен. Bез да откъсва поглед от мен и ти ме попита: - Бихте ли ми продали малко любов.
Аз стоях стъписан, навярно светлини години. Едвам успях да измърдам устните си и да пророня:
- Защо не!!!
|
Публикувано на 14-10-2007 @ 00:00:00 EEST от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4
Гласове: 29
|
|
|
|
