| Писмо до Изабел |
 butthead написа
ово не е за тука, но то cult.bg ме издразниха, а вас си ви обичам ... цунки, гунки и дуги пидирастки думички ... но текста е лигаво драматичен, подгответе се :)
Умирам, скъпа моя Изабел. Сладката отрова на тъгата бавно се разлива по вените ми и свещта ми ще угасне без шум и без дим. Само със слабото ухание на забравена песен. Свещта, която блещукаше толкова дълги години във всичките безумни вихри на човешката душа ще угасне. Свещта, която само веднъж изгори сродна човешка душа с пламъка си, никога не нарани някой със светлината си.
Ето, отново ме задържа далеч от истински важните слова. Тази, за която ти, мила дъще може би нехаеш е Даниел. Благородното и сърце прелива от милост и доброта. И нейното “сега”, уповавайки се на щастливите и уверени думи, ще продължи дори след смъртта. Понякога не я слушам, защото загледан в образа и потъвам в размитите спомени за теб и майка ти. В забравените светли мечти и в кънтящите, мрачни спомени. Свещта на Даниел гори с пращене и ярка светлина до свещта на едного друг. Но знам, че другата свещ е с прогнила основа. Този човек прилича на баща и, Изабел. Пред чиито гроб ти някога се кле в любов и вярност, а после заплю. Но никога не изтръгна от сърцето си. Както и аз – твоята мъка.
Страхувам се за нея, милата ми и близка Даниел. Предчувствам, че мрачната есен която ще роди сълзите и на самота и нещастие не е далеч. И се моля с безумно постоянство и фанатична вяра Даниел да преспи зимата, която би замразила тези сълзи. Защото студеното сърце у нея ще бъде прокоба за товята душа и нейната кръв. Но нямам сили да и кажа дори една дума. Ще бъда звяр, ако разруша щастието и, колкото и малко време да му остава. Трябваше да остарея, за да науча това, което децата разбират още в зората на съзряването. Съдбата е по-силна от човека и ръката и не е негова. Човек може да строи щастието си, но не да управлява съдбата си. Даниел е прекрасен човек и ми е жал, че не можа да опознае теб.
Мисля също и за скъпата ти майка. Напоследък все по-често. Може би някъде далеч в сърцето си вярвам, че отново ще я видя. Ти, Изабел, никога не чу нейния глас и не усети чудната топлина на прегръдката и. В твоите очи тя бе само каменна плоча с непохватно издялано, нежно име и китка свежи цветя върху калната, премръзнала земя. Но я познаваше по-добре от мен. В живота си на неугасващ блясък сред звездите и пронизващия мрак на самотата ти я опозна по-добре от кое да е живо същество. Дори през последните си дни в забравения мрачен замък разбра за нея нещо, което тя прошепна единствено от предсмътното си ложе. И което за мен още е далечна, неразбираема истина. Бях с нея през огъня и водата на всички трудности. През плача и крясъците на всички терзания. Бях винаги до нея и държах ръката в богатство и в нужда. Но никога не бях със нея. Четях толкова малко от душата и, че понякога лежах болен със седмици. И ти направи това вместо мен, мила Изабел. Вярвам ... не, знам че в Рая вашата чиста обич е разцъфтяла като пролетен цвят.
Животът ми се виеше невидим около теб, Изабел, и затова за себе си не ще оставя много място. Любовта ми бе погребана в гроба на твоята майка, а в малкото неокаменено място в сърцето си намерих сили да плача за теб и да се усмихвам с Даниел. Принцът, който оставил парченце от сърцето си в ръцете на изоставилата го Принцеса, и което парченце намерил твърде късно е късметлия. Твоята майка Изабела, откъсна почти цялото ми сърце и аз не ще си го върна дори след смъртта. Тя не всява страх у мен. Нямам младост или любов, които безумно да пазя и ценя. Чувства я като отдавнашна близка. Идва за да преброи малкото оставащи удари на остарялото ми сърце. Малката светлинка в него е любовта ми към тебе, Изабел и искрицата вяра в щастието на Даниел.
Залезът бавно умира в ранната зимна вечер и нощта настъпва. Настъпва за мен понесла всичките безумни сънища за тиха, безнадеждна мъка или безмерно щастие в прегръдките на любимата. Изтезание, продължаващо в нощите на безкрайни и безкрайни години. Но не и тази вечер. Тази вечер нощта води своята сестра. Не ще чуя тихите и успокояващи стъпки, но изгрева не ще намери смълчания ми притихнал дъх.
Това писмо ще изгори в огъня на дървото, което е твоя Лунен знак, скъпа моя Изабел. И когато смътта дойде за него ще знам, че мястото му ще е в Рая и в твоите ръце. Ако можех да го донеса сам бих го изгорил и с обикновенна клечка, но заради мълчанието си аз сигурно ще бъда на друго място.
Не ще си взема сбогом. Нека това писмо бъде само послание, когато те намери. Кълна се в Бога или в Сатаната ако той ще бъде новия ми бог, че словата ми ще прекъшат бариерата между мрака и светлината, за да намерят твоите ангелски ръце.
Твой съкрушен, умиращ баща
|
Публикувано на 16-11-2007 @ 00:00:00 EET от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.11
Гласове: 9
|
|
|
|
