| Кралят на мравките (Приказка) |
 john написа
Имало едно време една принцеса. Тя притежавала чудна, нечувана красота - красотата на луната. Единствено дете на родителите си, тя била събрала цялата им любов в косите си, в нежните си рамене, в очите си събрала цялото щастие на току що поникнало цвете. Когато майка й решела косата й, дори и птичките в гората спирали да пеят за миг в захлас, а цветята се обръщали да я гледат. Едно дете на мама и на татко, тя не знаела какво е мъка, какво е нещастие, какво е да искаш и да нямаш и за това си имало причина.
Тежко проклятие тегнело над принцесата. Проклятие, което нейните родители биха дали всичко за да премахнат, биха дали плътта си, биха убили, биха се простили с живота си - само за да я отърват от този кръст, само за да я направят щастлива. Проклятие което се стоварвало върху хората веднъж на 1000 години.
Ако в мигът, който тя научи какво е смърт, болка или нещастие и не се разплаче, сърцето и не се облее в кръв и в нея остане и зрънце безразличие - Тя е обречена. Да бъде нещастна, ако види какво е нещастие, да бъде вечно в болка, ако разбере какво е болка, да мрази ако бъде мразена, да загуби завинаги красота си, ако види какво е грозота. Да умре, ако погледне смъртта в очите.
Най вече: Да не разбере какво е любов, ако презре някои или нещо. Да спре да чувства навеки, ако обърне глава на просяк. Завинаги да се превърне във вечно извиняваща се статуя – ако обиди съзнателно някой или нещо – Човек или животно.
Тежко било на родителите на принцесата. Всички сакати, болни и нещастни хора им било забранено да присъстват в двореца. Хора които не се усмихват ги чакала смъртна присъда. Всичко грозно и вехто изхвърлено далеч от двореца. На никой не му било разрешено да изпитва болка.
Най вече: Всички умиращи, самотни хора били изпращани сами в гората, за да умрат сами – далеч от очите на принцесата. Самотата, грозотата, отчаянието, нещастието и болката нямали място в двореца.
Живял в кралството, млад красив и силен момък. Той не бил много умен, всъщност дори и не бил толкова красив, но бил с добро сърце. Смеел се и се радвал. Поздравявал животните, учил рибите да говорят, дразнил старите жени в селото, които вечно одумвали нещо, но никога не подминавал просяк – давал каквото има и никога не разбирал старите жени, които му казвали че така не им помага. Всъщност не се замислял изобщо. Бил малко глупав и винаги отговарял: „Аз го правя за себе си. Аз не купувам щастие за тях. Аз купувам щастие за мен си” Бъдейки малко глупав, той не разбирал защо щастието му е толкова кратко, след това. Въпреки парите, които давал, просяците оставали бедни и на другия ден били пак там – да просят.
В селото му викали „Кралят на мравките”
Той не бил много умен, но въпреки това бил щастлив. Бил млад, красив и силен, освен това.
Веднъж...
Зъл владетел с нечувана жестокост и власт, стигнал с войската си, до границата на кралството.
Войните му били страшни. Омагьосани да изпитват презрение вместо любов, имайки дълбоки празнини вместо сърца. Огромните им мечове не познавали колебание. Конете им, полу-опитомени зверове способни да минат през всичко. Щитовете им – оплескани в кръв и остатъци от човешка плът. Очите им – тлеещи въглени. Душите им, отдавна продадени на дявола за пет златни пари.
Злия владетел дръпнал юздите на коня си пред границите на кралството. Той искал единственото нещо, което човек с много власт, можел да иска: Още власт. Още съкровища, още нещастие, за да може да купи единственото нещо което нещастен човек иска да купи – щастие. Единственото нещо, което човек не може да бъде: Да бъде над всичко, да бъде наравно с боговете. Да може това което иска. Винаги. Без продадената си душа – също за пет златни пари, искал най-вече да разбере щастието. Искал да го купи, искал да го завладее, искал да го покори.
Злият владетел дръпнал юздите на коня си пред границата на кралството. Погледнал ужасените и разбягали се селяни. Погледнал ги, усмихнал се и дал команда.
Войските на краля се опитали да спрат нашественика, но какво можело да спре тази река от търкалящи се камъни, която мачкало всичко по пътя си? Тази безупречна жестокост.
Била кървава битка. Добро и зло се разтапяли като восък на огън пред моментното желание за оцеляване. Войските почти стигнали до двореца. Били навлезли в гората на Краля на мравките.
Той, Краля на мравките, както го наричали неговите съселяни, не бил много умен. Но бил млад, красив и силен. Често гледал мравките в техните замъци – в долината на мравките. В нея се влизало трудно – по стръмна пътека. Не било и много препоръчително да се ходи там – навсякъде около замъците на мравките имало и плаващи пясъци – веднъж стъпиш ли на тях потъваш завинаги. Те не пречели обаче на малките труженици да влизат и да излизат от долината, когато си поискат. Да направят безбройно много постройки от кал, семки и сламки. Гледал момъка мравките, гледал ги в захлас и с часове. Той не бил много умен, но бил с добро сърце и то притихвало в очарование, когато гледало тези безименни, малки и крехки работници, как вдигали своите чудни замъци. Как събирали храна. Как преодолявали препятствия сто пъти по големи от тях и нищо не можело да ги спре – както нищо не можело да спре живота, водата, времето или истината. Той се биел и се карал със съселяните си когато те поради невнимание или просто не зачитане на малките труженици, ги мачкали или разрушавали техните замъци - правени цяла вечност. Борил се за тяхното право да създават. Защищавал техният свят, защото го харесвал – усещал, но не разбирал. Той бил малко глупав, но с добро сърце. Най вече не разбирал, защо не може да има щастие за всеки – и никой да не е забравен – дори и те. Дълго време се борил и успял да извоюва уважението на съселяните си и те започнали да пазят малките труженици.
Станало и нещо друго: Мравките го приели като част от тях самите: Те съществуват и той съществува. Той винаги бил там – в тяхната долина и им помагал. Разчиствал пътеките им, сложил им паднали дървета, за да ги ползват като мостове, през потока които също минавал наблизо и те, мравките без да го разбират, без да са му благодарни, го обичали по свой начин – него: Краля на мравките.
Така се случило, че Злия владетел попаднал на пътеката, която водила до долината на мравките. В първият момент, дори не забелязал момъка. Неговите войни, с въглени вместо очи , огромни и безмилостни, те безмълвно чакали командите на своя владетел.
„Какво правиш?” - Попитал той. – „Какво искаш?”
„Гледам мравките” – Отговорил момъка – „и не искам нищо.”
„Не искаш нищо?” – Злия владетел бил изумен – „Човек, които не иска нищо, няма нищо... ”
„Напротив.” – Отговорил Краля на мравките – „Аз имам всичко, защото съм щастлив – такъв какъвто съм. Научих го от мравките.”
„Всичко? Ти нямаш богатства, ти не познаваш сладостта на победата, не познаваш вкуса на кръвта. Ти никога не си убивал. Ти не знаеш какво е живота.”
„Аз не знам какво е да имаш богатства или какво е да убиеш. Но аз знам. Аз знам че имам всичко и знам какво е живота – гледам го всеки ден при мравките. Знам че любовта не може да се разбере и че доброто не се яде. Аз знам – това е всичко което мога.”
Злия владетел поклатил глава. „Какъв глупак” помислил си той. „Той не знае основни истини в живота, но си мисли че знае всичко, гледайки мравките !? ” Злия владетел поклатил глава в недоумение, но не убил Краля на мравките. За първи път в живота си не виждал причина да убие. Махнал с ръка и продължил към замъка.
Така се случило, че Злия владетел поискал принцесата за жена – като символ на своята победа.
„Не” – Казал Краля от начало - „Не. Моето дете не може да знае какво е смърт, болка или нещастие. Ако в мигът, който тя научи това не се разплаче, сърцето и не се облее в кръв и в нея остане и зрънце безразличие - Тя е обречена. Да живее в болка, ако разбере какво е болка, да е нещастна ако види нещастието. Да умре, ако погледне смъртта в очите. Не. Тя не трябва да знае какво е да искаш и да нямаш. Тя не може да напусне замъкът. Тя е щастието на моята есен, слънчевия лъч които ме стопля в студено време. Тя притежава красотата на луната и това е нейния кръст. Ако я дам на теб за жена – тя ще умре в нещастие а аз в безкрайни реки от сълзи и мъка по загубеното си бъдеще.”
Спасителна мисъл, просветнала в главата на Злия владетел.
„Аз знам какво трябва да се направи. ” – Казал той – „На идване до тук срещнах един селски момък, който не иска нищо. Живее в гората и се грижи за мравките там. Наричат го Кралят на мравките. Той си мисли че е богат без да има нищо. Щастлив е, без да има причина. Знае какво е радост, но никога не е виждал болка. Живее, но не знае какво е смърт. Нека моята бъдеща жена го срещне. Ако някой може да я излъже – да не търси никога истината – това е той. Той може да я научи да не вижда смърт, болка или нещастие. Той може да я научи да живее в лъжа – както той живее. Може да я научи да изгради стената на замъкът ти кралю – в главата си. Да гледа, без да вижда. Да чува без да разбира... Да знае, без да знае. Проклятието никога няма да може я стигне и тя може да застане редом до мен и аз ще мога да властвам над света.”
Така се случило, че било хубав, мокър и свеж есенен ден, когато те се срещнали за първи път: Той – Кралят на мравките, и тя принцесата, която притежавала красотата на луната.
„Какво правиш?” – попитала тя.
„Гледам мравките.” – отговорил той.
„Кажи ми... какво е болка?” – Попитала тя.
„Кажи ми какво е НЕ-болка?” – отговорил той на въпроса с въпрос.
„Това което е целия мой живот!” – Отговорила тя навъсено – „Хора с разтегнати устни – казаха ми че се нарича ‘усмивка’. Всички са красиви умни, богати и това е естествено. Това е животът.”
„Как знаеш че са умни? Или богати? Или красиви?”
„Не знам.” – казала принцесата – „Така ми казаха. ”
„Ще ме научиш ли?” – попитала тя след малко и седнала до него. Било хубав, мокър и свеж есенен ден.
„Добре.” – казал той. – „Но трябва да бъдеш много смела.”
„Не мога.” – казала тя и го погледнала с очи, в които е събрано цялото щастие на току що поникнало цвете. – „Страх ме е.”
„Трябва да си смела.”
„Какво е да си смел?”
„Да бъдеш смел, значи да се пребориш със страховете си.”
„Но аз не мога... Страх ме е.”
„Не се страхувай...Аз съм с теб.”
Тя го погледнала още веднъж и опряла глава на рамото му, без да я страх, спокойна - тя беше намерила своя нов замък. Своя нов дом. Там – на неговото рамо. Беше готова за неизвестното.
Той погали косата й и извади ножа си. Погледна я още веднъж. Мравките пъплеха неуморно около тях, по техните си пътища, въпреки хубавия, мокър есенен ден. Той взе нежната й ръка, отвори дланта и я целуна – точно там. Точно там, това местенце, което тя си мислеше че никой не знае. Това местенце, което тя търкаше несъзнателно всеки път когато успееше да види капката роса, точно преди да изчезне... точно там. Той я целуна и с безпогрешното, почти галещо движение прекара ножа... Точно там. Колко пъти го беше правил, докато събираше лилии. Дръжките на лилиите бяха жилави. Не можеха да се късът, но можеха да се режат – трябваше само да си точен и уверен – Точно както беше с дланта на принцесата. Кръвта се стече по бледата и нежна кожа. Стече се и се сгромоляса върху есенните листа. Едри капки кръв.
Принцесата изохка, и тя осети болката. Облаците се събраха изведнъж и гръм разцепи гората. Сълзи потекоха от очите на принцесата. Очи, които събирали цялото щастие на току що поникнало цвете. Тя разбра.
Изведнъж всичко и стана кристално ясно. Спомни си всички хора в двореца, които криеха недъзите си под пурпурни одежди, изтегляха устните си в нещо което казаха че е се нарича ‘усмивка’, въпреки водата в очите им. Тя осъзна че кучетата на двора са всъщност гладни а не просто искат да си играят с нея. Тя разбра колко струват дрехите й, колко скъпо са платени цветята в спалнята й... същите които тя едва поглеждала. Тя разбра какво е да си нещастен... какво е да си отчаян... да не виждаш изход. Какво значи да няма надежда. Сълзи се стичаха от очите й. Тя мразеше. Тя мразеше родители те си, затова че бяха крили от нея всичко това, че са криели живота – такъв какъвто е. Че са крили истинската красота на росата. Най-вече мразеше себе си. Мразеше се заради пропуснатите мигове на болка и радост. Да. Тя разбра. Тя видя всичко. Всичките хора, които и бяха пожелавали щастие, тя разбра колко скъпо е това. Тя разбра проклятието си. Тя разбра че не можеш да бъдеш щастлив, ако не знаеш какво е нещастие. Тя разбра че не е най страшното да нямаш крила – най страшното е да имаш крила, но да нямаш къде да отлетиш. Страшно е просто да искаш... без да знаеш че не можеш да имаш нищо. Разумът: Съсухрена старица която говори нещо неразбрано в ъгъла. Болка: Тя беше над всичко. Сърцето на принцесата се облея в кръв. Сълзите рукнаха още по неудържимо от очите й – очи събрали щастието на току що поникнало цвете.
„Защо?” – попитала тя – „Защо трябва да има мъка? Защо трябва да има Зъл владетел, който да иска всичко, от нищото което имам? Защо трябва да боли?”
„Не знам” – казал той „Аз не съм много умен. Не знам, не разбирам много неща...”
„Какво знаеш тогава? Защо те срещнах? Защо те има?”
„За да ти кажа, колко си красива. За да ти кажа колко те обичам. За да те прегърна и да не те пусна във всеки миг, останал ми живот. За да ти покажа истинската красота – тя не е в съкровищата, които не значат нищо, тя не е във властта, която е пясък между пръстите ни. Тя е в нас. Тя е в най великия божи дар – да можеш да я видиш – Нея: Нейно величество Красотата. Има много красота. Купища красота. Грозотата е нищо повече от неумението да я видиш. А ние често се оставяме на нея – грозотата. Някак си по лесно е да повярваш в нея – не боли. Очите не се пълнят със сълзи и сърцето ти е запазено на веки... За какво? За да можеш да имаш повече? За да можеш да властваш над повече свят? За да можеш да направиш повече от това, което се очаква от теб? Да бъдеш разумен? Да не искаш, повече от това което ти се дава... да бъдеш нещастен? Защото така трябвало!? НЕ. Обичай ме! Виж ме! Отвори сърцето си, освободи се от страховете си! Най вече: Не мисли... Аз съм тук... точно тук, където винаги съм бил: Точно до теб. ”
„А сега какво?” – попитала тя.
„А сега имаме Зъл владетел, който не може нищо друго освен да мрази. Има власт и няма душа – тя е продадена за пет златни пари, на дявола... отдавна, много отдавна.”
„Какво да дадеш на такъв човек? Какво може да иска човек без душа?”
„Единственото което той знае. Единственото което той може – да отрича. Да мрази. Да иска. Ще му дадем война.”
Краля на мравките нежно се отдели от нея, взе една клечка и се изправи.
Злия владетел дръпна юздите на коня си. Усмивка се плъзна по лицето му. Войните безмълвно чакаха командите му. Странно усещане за битка се носеше във въздуха. Нямаше противник и въпреки това, гората изглеждаше заплашително. Птиците не пееха. Нямаше вятър. Конете неспокойно ровеха есенните листа. Един от най-приближените войни на владетеля, бавно извърна очите си към него.
Не бяха дошли за битка. Бяха дошли за да приберат бъдещата жена на Злия владетел. Те бяха победители и това беше тяхната гора сега. Защо тогава, нещо не на ред?
За първи път от много време насам, той извърна поглед нагоре – нагоре към забуленото в облаци слънце. Беше мокър, свеж есенен ден. Той бавно погали дръжката на меча си. Друго нямаше. Тази дръжка беше неговата връзка със света. Той имаше тази слабост – едно местенце на дланта си, което обичаше да отърка в меча си – точно преди да го извади и да раздели живот и смърт в едно безпощадно движение. Тайна, която той не би признал дори и на себе си, но всеки път когато се чувстваше объркан или имаше зрънце на съмнение, той отъркваше това местенце в меча си и всичко си идваше на местото - Нещата ставаха кристално ясни и режещо прозрачни. Нямаше въпроси, нямаше отговори нямаше съмнения. Той погледна Злия владетел. Почувства се по добре, но усещането за опасност остана във въздуха Той се усмихна. В крайна сметка, каквото и да дебнеше в гората не можеше да бъде по силно от него. По страшно от липсата на душа - продадена за пет златни пари.
Без предварителен сигнал, мравките нахлуха. Неспокойство обхвана първите редици на войската. Конете започнаха да цвилят и да се изправят на задните си крака. Злия владетел обърна поглед. Жива пълноводна река се изля върху армията му. Река от мравки. Без да осъзнава, нито за миг опасността, той махна с ръка войните си – да смажат тези гадини. Та това бяха само мравки.
Конете полудяха. Войните бяха покрити в мравки, които късаха плътта им зрънце по зрънце. Конете тъпчеха милиони – билярди идваха веднага на тяхно място. Воините извадиха мечовете си и започнаха да секат въздуха. Слязоха от конете за да тъпчат заедно с конете си. Забиха щитовете си в земята – само за да бъдат погълнати от не спиращата река от мравча плът. Владетеля даде команда за атака на мравешките замъци. Това беше последната му грешка.
Армията навлезе в мравешката долина. Мравките бяха на всякъде. Падаха от клоните на дърветата, пълзяха нагоре по конете – затънали в плаващите пясъци, късайки плътта им – зрънце по зрънце. Пътеката се задръсти от умиращи животни и хора. Никой не можеше да излезе. Конете цвилеха от ужас, без очи без да могат да дишат, те се сгромолясваха един по един – само за да станат още по лесна плячка на неуморните мравки.
Осъзнал грешката си, Злия владетел даде команда за отстъпление – твърде късно. Конят му, сляп и окъпан в болка се свлече под него. Той се опита да се изправи, опита да се изчисти от мравките, но те бяха навсякъде – едри и безпощадни. Затиснат от гърчещото се животно, с единственото си зрящо око, той успя да види че от армията му беше останала вяло гърчеща се маса от живот и мравки. След това дойде и мракът. Вечния мрак. Последната му мисъл, в изтерзаното му от болка съзнание беше: „Защо? Как? Аз имах власт, аз имах богатства... та това са само мравки. Искам да властвам... поне още малко. Искам всичко. Искам да бъда щастлив. Искам да живея.” Мравките, нахлуха в измъченото му тяло. Една от тях откъсна последната зрънце живот останало в него. Пламъчето угасна.
Кралят на мравките се изправи. Той беше млад. красив, силен и не много умен, но беше с добро сърце. До него се изправи жена му. Тя беше принцеса с нечувана красота – Красотата на луната. Очите й били събрали цялото щастието на току що поникнало цвете.
Той я хвана за ръка и заедно погледнаха залеза. Чакаше ги живот пълен с болка, щастие, радост и неволи. Те бяха щастливи хора а един свеж и хубав есенен ден беше към край си.
http://kvv.blog.bg
|
Публикувано на 04-12-2007 @ 00:00:00 EET от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.25
Гласове: 24
|
|
|
|
