| Нощта на Свети Вартомолей |
 Demonwind написа
Ех, каква беше пролетта на 1993 г.! Топлите лъчи на слънцето сгряха позамръзналата земя още през март, а април направо действаше като пролетен допинг на младите ни тела, току-що отървали се от тежката, но продължителна войнишка служба.
Всъщност генералната репетиция за това, което мИ така, дългоочаквания момент на уволнението настъпи. Понеже точно през 1993 г. през март първите уволнявки бяха потрошили някакъв влак, умните шапкари взеха мъдрото решение да пускат войниците на порции — сиреч да не са цялото поделение накуп. Така първата порция от нас излезе още в четвъртък, обаче на "най-послушните", сиреч и аз в това число, ни се падна съботата (иначе трябваше да чакаме до понеделник), с цената на мъжки сълзи и един декар прекопана за няма и два часа градина (в която военните си садяха зеленчуци, които после им служеха за мезе на запоите по време на бойно дежурство). Първо автобуса, после влака... Имах чувството, че и двете превозни средства пълзяха, а не караха нормално. Идеше ми да прелетя до София, но уви, нямаше РедБул, който дава крила, така че се задоволих с влака и прашното купе, в което от нашето поделение бяхме останали само двама — Пецата от Перник (майко мила!) и моя милост. Пецата, като достоен перничанин, нямаше бутилка с ракия за из път. Имаше направо дамаджана, от която двамата с него квасяхме морни уста, докато не се наквасихме като донски казаци. Как сме се разделили на гара София, не помня, обаче помня, че когато слязох от трамвая на спирката ми, току срещу мен изскокна отнякъде Инди, мъкнейки тежка пътна чанта.
— Ееееее, айдееееее!!! — извика приятелчето и се втурна да ме прегръща, изпускайки на земята товара, който издайнически издрънча на стъклено, ама пълно.
Решен, че няма да се излагам, а ще почерпя и аз, още с влизането у нас, вместо да прегърна нашите, им заявих да излизат от джобовете, защото трябва да почерпя по случай уволнявката. Да, обаче майка ми констатира, че и без това съм се почерпил добре, та няма да ми позволи да се допочерпя. Предусещайки назряващия скандал, Инди (когото нашите добре познаваха и уважаваха, макар и да беше сараошин) се намеси:
— Недей, лельо, недей да му даваш пари...
— Браво, моето момче! Виж какво ти казва приятеля бе! — започна да ме хока майка ми, която обаче беше прекъснала Инди, без дори да го изслуша.
Но той се доизказа:
— Аз съм купил 10 шишета гроздова, две сливова, осем бутилки ром (имаше един с корабно кормило на етикета, много вкусен беше) и три водки, нямаме нужда от повече, Плебея каза, че ще донесе и уиски...
Споменаването на такъв ядрен арсенал накара нашите за заскубят косите си, а съседите плахо надничаха през шпионките, тръпнейки в очакване на нощта. Бяха златни времена — полицията спеше, наплашена (по-скоро нахранена) от новозародилите се мутри, съседите също не смееха да ни кажат дума, защото славата ни из квартала определено не беше от най-добрите — преди да влезем в казармата Инди беше нахлупил кофа на главата на един съсед, който му беше налетял на бой, а после с една дебела пръчка беше ударил няколко пъти върху кофата, причинявайки на човечеца временна глухота и леко мозъчно сътресение, а пък аз, заедно с мой съученик и много добър приятел, заложихме бомба пред мазето на друг съсед, който пък беше извикал полиция на купона на осемнайсетия ми рожден ден, при все, че бях предупредил преди това, а точно две седмици преди събитието същия този съсед цяла събота и неделя кърти нещо из апартамента си, без да се съобразява с часовете за обедна почивка (бомбата всъщност се оказа доста мощна, каменарски взрив, и цяла стена на мазето беше отнесена барабар с бурканите и туршиите на провинилия се съсед).
В Инди вече се събираше народ. Той живееше с баба си, която беше болна и Инди я беше пратил при техните, за да освободи терена напълно за празненството (което беше подготвил всъщност за своето уволнение, без въобще да знае кога пристигам аз). Засега бяха дошли само Теди Терориста (Бог да го прости), Иван Орача — доста як квартален пияндур и побойник-кибритлия, с шамари като баничка от 26 стотинки, Краси Ватмана (къде без него!), Иво Козела, Ники Малкия и Славчо Дживгара. Очакваха се обаче още цяла сюрия нехранимайковци като Ицо Пелтека, Иван Глупака, Пъньо Рапунцела, Отчето и кой ли още не. Разбира се, почетен гост на събитието беше Плебо — нашият духовен водач и верен съратник.
През лятото на предходната година, 1992 г., великите Running Wild бяха издали един от най-великите метъл албуми за всички времена "Pile of Skulls", чиито текстове на песни акцентираха основно върху истории за пирати и Островът на съкровищата, увековечен от великия Стивънсън. А в историите за пирати неизбежно присъстваше рома, от който имахме цели осем шишета...
Инди отвори първото. Орача се беше подкарал на ракия, от останалите всеки пиеше от което свари и по колкото свари. А беше едва осем вечерта. Тъй като бях доста поизтрезнял от убийственото ми пътуване с пернишкия боен другар, първите глътки ром разляха по тялото ми една чудна топлина, която само пиещия човек (Homo Porkalis) познава и може да оцени. От касетофона звучеше някакъв метъл, но това засега не беше на преден план. С Инди се уединихме за малко на балкона, за да си разкажем колкото се може повече от войнишкия живот, който ни беше разделил за цели година и половина. Говорейки си сладко-сладко, от ръка в ръка си подавахме на къс пас шише с ром. Някъде към края на шишето Инди кратко и ясно заяви:
— Running Wild! — след което с несигурни стъпки ("газейки смоци") се отправи към касетофона в хола.
Само след няма и минутка, от мощните тонколони се понесоха божествените звуци на Black Wings of Death, придружени от гласа на великия Ролф Каспарек (Rock'n'Rolf). Да еба и поляка, как можа да изгради банда — легенда! Ама явно е от житната водка, те поляците я любят и им дава сили.
Но това още беше разгрявката. Апартаментът вече се напълни доста. Имаше и попълнения от нежния пол — Деси Табуретката, Снежинка (наречена Снежинка и седемте шишета), Мартина Кралицата (на хеви метъла) — с четири години по-голяма от нас алкохоличка, която от непорочното си детство беше запазила само формите на тялото си) и още, на които не си спомням имената. След няма и няколко песни и започна есенцията... Самата едноименна песен — Pile of Skulls... Инди взе една маша (която незнайно какво правеше на балкона му) и започна да я размахва като сабя, аз и Плебея куфеехме както само един пиян до козирката метъл може да куфее, въобще апартаментът вреше и кипеше, напомняйки вулкан преди изригване. Пикаеше се направо през балкона, без никой да си дава сметка, че пикнята облива прозорците на горките съседи, а хората от улицата се пулят и дзверят с оголените мъжки атрибути на стадо пияници, събрано в един апартамент на петия етаж. Песните се редуваха една след друга — все класики — Jenning's Revenge (където се описва история от войната между Великата Армада на Испания и флота на Англия, в която един английски пияндур, заедно с триста верни другари (че то направо като Цар Леонид и Спарта) успяват да заграбят тонове златни монети от испанците, карайки корабите им към сигурна гибел в бурния океан), Lead or Gold (няма какво да се коментира, пиратите са били мъже на честта (и на рома))... Черешката на тортата беше Treasure Island, великолепна песен, пресъздаваща почти едно към едно безсмъртната творба на Стивънсън — песен, която и досега ми навява дъх на ром и брутално пиянство с верни другари.
Тази нощ в блока не се спа. Само съседката, която живееше под Инди, се опита да ни сплаши с полиция, обаче домакинът отстоя честта си на току-що уволнен войник и я заля с урина от един буркан, в който предварително се беше изпикал няколко пъти. Полицията идва на два пъти, като на втория ни тегли една майна и повече не се появи.
След Running Wild в нощта звучаха и още, и още класики като Metallica, Destruction, Slayer, Judas Priest и какво ли още не, но важното е, че беше белязана с музиката на първите. Алкохолът се лееше като река, а пиянството беше невъобразимо. Снежинка се беше заключила в тоалетната и в паузите между песните се чуваха звуците от юнашкото дране на лисици, на което беше подложено бедното нежно създание, паднало рано в битката с Вечния враг.
На сутринта с що-годе бистри (по-скоро полумътни) очи видяхме Апокалипсиса — навсякъде из апартамента се търкаляха пияни момчета и момичета, на купчинки смърдеше повръщано, масата беше строшена и изсипала всичкото си съдържание на пода като стар руски самосвал... Прозорецът между четвъртия и петия етаж на входа беше строшен незнайно как, а всички съседи се бяха събрали на площадката на първия етаж, за да коментират мерките, които трябва да се вземат, за да бъдем озаптени, особено след нощ като изминалата. Нощ, която майка ми, Бог да я прости, нарече Вартоломеевата...
От този ден изминаха почти двайсет години. Но винаги, когато се сетя за този ден, ако имам възможност, си пускам музиката на великите Running Wild, а историята винаги започва така:
"Squire Trelawny and Dr. Livesay having asked me, Jim Hawkins, to tell Everybody the whole tale about the "Island", Flint's treasure and Mr. Silver. Keeping nothing back but it's position and that only, because the major part of the treasure has not been lifted yet. I personally think we would never have begun this adventure and set course with the "Hispaniola", if we knew what would happen and that some of us would never return, having lost their lives. Sometimes the whole story haunts dreams and brings me the worst nightmares I ever had, that's when I hear the cries of the fallen, the waves pounding the rocks on the coast and Captain Flint's raw voice screaming:
"Pieces of eight !, Pieces of eight ! Hahaha!"
And I tell you, no oxen and wain ropes will ever take me back to "Treasure Island" !!!
|
Публикувано на 18-05-2011 @ 00:00:00 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.76
Гласове: 38
|
|
|
|
