| Хронология на едно отминаващо лято - част 1 - пристигането |
 Demonwind написа
Да си ваканция е много сладко. Още помня последния училищен звънец, когато всички се втурвахме радостно навън от "мъчилището", преливащи от емоции и очакващи с нетърпение утрешния ден, който щеше да е началото на заветните два месеца и половина свобода, преди отново ватманските ни униформи да започнат да търкат коравите чинове.
Да си ваканция е сладко. Но да си отпуск е още по-сладко. Едва тогава разбираш, че "мъчилището" всъщност е било самия Рай, но нищо не може да те върне обратно там, за съжаление. Поне не и в този живот. Да си дълъг отпуск (не болничен) е още по-сладко. За щастие все още има места, където такъв отпуск е възможен (моят беше по радостен повод), та по тази причина, когато някой простосмъртен разбере къде работиш и по колко отпуск вземаш, отнасяш я някоя отвертка по боята на чисто новата си кола, я направо ритник по вратата, я нещо друго, свързано с вандализирането на движимо или недвижимо имущество.
Отпускът е най-сладък, когато се прибираш у дома. Не че да кажем в Испания на морето например не е хубаво, но не е у дома.
И така, един прекрасен ден преди Великден домочадието се качи на огромния джип (всъщност си е хардтоп пикап, ама в България на такова животно викат джип) и потеглихме към Родината. Тъй като общо взето е кофти да се изпедепцаш от път в началото на отпуска, решихме да спим на цели три места - Германия, Унгария и Сърбия. И ето ни, на четвъртия ден вече се друскахме по родните дупки, като късмета ни беше в огромните гуми на тежката машина, които обираха де що можеха луфт.
Към пет следобед "кацнахме" благополучно в китното малко градче близо до София, където обитаваме кокетна къщурка, далеч от шума и мръсотията на големия град. Веднага натъкмих парното (още си беше бая студ), а жената с малкия отидоха на лаф моабет у съседите (правнучето им беше дошло, та с малкия успяха да вдигнат къщата на ура). Аз останах да оправям багажа и да подгрявам къщата. Тъкмо пренесох и последния куфар (разопаковането оставаше за по-късен етап, най-вероятно на другия ден), когато входната врата на двора изскърца.
Човек никога не знае какво ще му поднесе съдбата и в кой най-неочакван момент ще се случи това. В двора с бодра стъпка влезе съседа от къщата през една на нашата, Съко Смока. С него беше Коцко Плякора, племенник на Пешо Жичката. Съко Смока беше от т.нар. "железни хора" - можеше да изпие цяла дамаджана домашна цуйка, а после да се качи на по-стария от моя милост трошляк с неизвестен произход и да направи тур за овации из града. Като го гледаш, метър и половина човек, няма и 50 кила сигурно, ама черния му дроб представлява половината от живото тегло. Коцко Плякора беше същия като чичо си Пешо - тотална щета - долнопробен пияница, търсещ авантата и "нещо за майсторене". Второто не беше за предпочитане, защото обикновено още по обед Коце беше на черешата и цялата майсторска работа се заключаваше в това да ти се изходи по голяма нужда на парите ти, дето си ги дал за материал, а ти на другия ден да търсиш трезвен майстор, който да оправи кривите краставици на непрокопсаника, ако това беше възможно.
— Дека си бре, комшу, оти се загубише, коджа време не си доождал — започна за добре дошъл Съко Смока.
Всъщност си бях "доождал" през октомври, ама на тия явно им се пиеше, та се чудеха как да започнат. Пиеше ми се и на мен след три дена път из Европата, па макар и с тези местни ретарди. Че жената щеше да позеленее като види какво става, беше ясно, ама нали сме мъже, не на петела шията, мамка му!
За такива случаи се бях запасил (и тайничко натоварил) с цял кашон Chivas Regal и две тарги хубава лепкава белгийска биричка Leffe (тъмна). Понеже вече беше привечер, а и доста хладно, реших да не пикаем на посрещането, ами да го почетем както трябва, на твърдо. В този момент вратата на комшиите се отвори и съседката ме информира, че жената щяла да остане да спи при тях на топло, да не спиздим положението с някой грип и ядове с малкия след това. Е на това му се вика шестица от тотото - двама пияници са ти дошли на крак за компания, ти си в ролята на третия, когато жена ти решава, че ще отиде на гости с преспиване.
— Пичове, я помогнете с тия работи, че ми измръзнаха бахурите от тоя студ посред април! — казах им и връчих на Коцко кашона с еликсира.
Оня щеше да преплете крака при вида на пиячката — че беше очаквал почерпка, беше, ама чак такова чудо май и в най-розовите си джиброви сънища не беше си пожелавал.
— Дека да го носим, съседе? — с треперещ глас ме попита пияндето.
— Вкарай го вътре, само гледай да не го изтървеш! — за всеки случай го предупредих.
— Ей, я че си строшим главу, ама мехлемо нема да дадем да се строши, ти познаваш бат ти Коце! — ухили се като варена зелка доволния пияница.
Двамата със Съко слязохме в мазето, за да може комшията да стъкми парното да гори по-дълго и без намеса от наша страна.
— Ей, Коце, да не надигнеш некое бутилче, че че ти го заврем отзад като се качим! — за всеки случай Съко предупреди събутилника си. В тези места пукницата се цени повече и от злато, да не говорим за мъжка чест.
Коцко измърмори нещо отгоре. Съко направи магия на котела и вече бяхме готови за разгрявката. Добре, че бях се обадил на доставчика да ми пусне интернета, че тия двамата кайзери не признаваха нищо друго, освен сръбско, когато седнат да дънят пукницата. Е, бях успял да понауча този-онзи да слушат Dubliners или Pogues, че и AC/DC чак (с Бон Скот), ама те си знаеха своето - Бобана (Бобан Здравкович), Весна, Мухарем (ех, култовите парчета "Защо су ти косе побелеле, друже" и "Рамо, Рамо, друже мой" :))) и чат пат нещо от рода на Ахмед Жигули ("ай, че гнусен мангалоид!", би възкликнал всеки уважаващ себе си културен човек, особено ако гледа "хита" "Бинназ"на приличащия на коминочистач циганин) и не признаваха нищо друго извън техния свят.
И така, след няма и десетина минути вече бяхме около масата. Сипах две пакетчета фъстъци и бадеми в две купички, сипах и уиски, а Коцко извади от ръкава домашен бахур и подкова суджук, които нарязах на тънко (подковата) и на парлаци (бахура). Време беше за наздраве. Първите глътки еликсир потекоха по телата ни (не знам какво изпитва спиртосано от джибровица тяло при вкуса на мехлем като Chivas Regal, но на мен ми се стори като манна небесна). След няма и половин час мехлема си каза своето - започна да ни става весело. Тия двамата поне не бяха типичните селски пиянчуги, дето като се напият, задължително трябва да се сбият и да сложат голяма лайняна точка на добре прекараната вечер. Вече бях разпънал лаптопа и го бях вързал за интернет, когато се сетих, че в харда имам нещо точно за тази вечер. И не след дълго по колоните на домашното кино зазвучаха Polkaholix с пиянските си немски ритми, а вокалиста Andreas Wieczorek (намирисва ми на поляк, а те пият много) пееше нещо за някакъв Ханс, дето сновял от Мюнхен до Берлин и от Дунав до Рейн и не знам къде си. Сигурно е пиел Ханс, не знам, но за нас беше повече от сигурно, че вече бяхме много пияни. Една празна бутилка вече се търкаляше по ламината, а Съко беше засмукал втората досущ прякора си, като жаден смок.
За Съко се разправяше, че устата му е на резба, та захапе ли шишето, пускане няма. Всъщност имаше един интересен факт в неговата биография. Преди около двайсет и пет години (сиреч когато сме взели мястото и къщата още не е била построена) Съко, тогава млад спиртосан левент на няма и 30 години, но вече женен с две деца, намерил една сутрин след поредния жилав запой бележка на масата в кухнята, в която трогателно жена му споменавала, че повече не може да търпи репресиите, породени от злоупотребата с огнена вода и се прибира с децата при родителите си. Взела невръстните хлапета и беж към съседно село, откъдето била родом. Съко не можел да повярва на очите си. Излязъл с бележката на улицата, целия треперещ от гняв и махмурлук. Сега кой щял да му сготви, да му нареже салата, да му изпере попиканите и посрани гащи, мамка му! Тогава в алкохолизираната глава на клетника дошла бляскава идея. Идея, която щяла да го прослави в градчето и да покаже на блудната му половинка що за мъж е благоверния й. Та значи Съко (истинското име така и до ден днешен не му го знам) облякъл бели дрехи (известно време работил в мандрата, дето е на две крачки от тях, та оттам и си пазел работното облекло), взел един бая кухненски нож и една малка черга под ръка и се запътил към центъра. Насред мегдана постлал килимчето, гаврътнал една двестаграмка на екс и пред очите на смаяните си съграждани взел ножа и си направил... харакири. Добре, че имало и читави хора, които реагирали навреме, та завалията се отървал с изрязани на голям процент тънки черва и малко от дебелото. Поне така разправят легендите. Оттогава освен Съко Смока пияндето се сдобил и с още един прякор, доста по-достолепен от другия - Съко Сан или Съко Сама. Ех, защо няма японци в това градче, да видят те наш Съко как брани честта си на кило джибровица, собственоръчно сварена в гаража, пък после да разкажат на цял свят що за хора са нашенците! След "героизма" на благоверния, жена му решила да се завърне с хлапетата. Че и на нея чавка й била пийнала соса, то е ясно, ама от друга страна и къде да ходи горката с две чавета под ръка! Превърнала се в леля Боца (всъщност истинското име й е Бойка), сложила още някое и друго килце върху и без това закръглената си фигура и взела нещата в свои ръце. А именно да сложи ред в живота на непрокопсаника. Което, разбира се, до ден днешен не е успяла да стори.
Та това в кратце е най-интересното от биографията на достопочтения ми съсед, след която случка докторите го заклели да не пие нищо друго освен вода. Да, ама Съко се бил заклел вече доживот пред Бакхус, а тази клетва престъпване няма. За няма и година червата на самурая свикнали с пукницата и сега бай Съко жулеше повече и от млад бабаит.
Коцко Плякора нямаше чак такива заслуги в жалкото си съществуване. Освен една, с която не можеше и не биваше да се гордее, а именно че беше утрепал първия си братовчед в една кола, която карал с над 6 промила алкохол. Поне така казват местните полицаи, когато го намерили след няколко часа скрит в гората. Може по време на сакатлъка и да е бил за Гинес, ама на - пусти страх! Сега щяхме да си имаме и родна "звезда", ветеран от войната с Вездесъщия Цар Алкохол. Оттогава Коцко ходи с единия крак на кестерме, та винаги да има едно наум каква идиотщина е сторил. Да, ама то и за това трябва акъл. А в главата на Коце имаше само спиртни рефракции...
Вече наближаваше три през нощта. И тримата фъфлехме здраво, като аз умирах за сън. Дори не успях да се накандилкам като хората от умора. За късмет тия двамата решиха да си ходят. Прегърнаха се и под формата на равнобедрен триъгълник се отправиха първо към холната врата (за малко да отнесат LCD-то по пътя си), а после към вратата на двора. Аз не дочаках да ги изпратя, ами направо влязох, за да легна. В тъмнината се понесе гласът на Коцко Плякора, който усърдно продаваше бели манастири с черни калугерки...
Жена ми се събудила рано. На чуждо място не се спи като хората. Малкия вече напирал да ходи при компютъра, където са заветните му игри. Съседите вече отдавна били станали. Изведнъж домакинята забелязала нещо в нашия двор:
— Ей, кой е тоя дето се моли в двора ви, я ела да видиш!
Жена ми погледнала и щяла да припадне. На колене до вратата, подпрян на нея, спял крепко Съко Смока, целия опикан (за другото не се споменава, че така и не се вижда). Било е към 7 сутринта. Добре, че температурите, макар и ниски, не паднали под нулата, иначе Съко можеше да се сдобие с някой нов прякор, например Ледения или нещо подобно.
— Гошо, я се обади на Венци бе, да му кажеш, че баща му е тука в съседите и се моли пред вратата! — съседката го обърнала на бъзик.
Чичо Гошо, мъжа на съседката, веднага взел телефона. И ето ти, след няма и десетина минути иде бат Венци с една ръчна количка. От тия най-старите, с желязно колело. Законтрил я до тейко си, прихванал го и с борцов прийом го изтърколил вътре. Съко се свил още по-удобно и продължил съня си...
Аз се събудих след 10. По-точно събуди ме жената с викове, касаещи снощното пиянство. Още сънен обаче не дочаках края на тирадата и излетях за бира през портата, та право в магазина на мандрата.
Пред мандрата има беседка. И вътре кой мислите - ами Съко Смока и Коцко Плякора! Жулят бира, та се късат. Като опънат от шишето с кехлибарената течност, та чак все едно мед им капе на пияните тикви. А вътре в търбусите им съска ли съска, все едно морето се излива върху действащ вулкан.
— Какво правите бе, пичове! — още мътен-мътен им викам.
— Плакнем буретата за довечера, не видиш ли! — поясни Коцко.
— Абе, комшу, ти ръчна количка имаш ли бе? — изведнъж попита Съко.
— Имам, ама е в мазето, не съм я вадил от сто години, защо? — питам го (тогава още не знаех какво е станало, разказа ми го жената, като уталожи бесовете).
— Абе я не помним дека съм одил снощи, ама се събудих сабаалем у една ръчна количка. И она беше у пущинако, дека фърляме стърнището. Ебем ли му мамата... — философски заключи Съко.
Явно на бат Венци така и не му е минал срама от създателя му, та решил да не се излага пред хората, ами рано-рано сутринта да остави товара на чист въздух да изпръхне. А идеята може би е била на леля Боца? Кой знае. Важното е, че началото беше сложено. А лятото тепърва идеше...
|
Публикувано на 15-09-2011 @ 18:17:18 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.68
Гласове: 19
|
|
|
|
