| Art |
 kazandjiata написа
„Пацо, трябва да почерпиш. Вчера видях жена ти по BTVто, ма тя голяма работа бе? Изложба в Париж, а?“. „Аз ще тръгвам, бързам“. „Пацо, няма да се измъкнеш да знаеш, на всички ще разкажа в понеделник, ела черпи една бира още е пет и половина“ . „Не мога днес, братле, тръгвам“.
Днес цял ден се отрепа да вали. Опитвам се да озвуча едно старо BMV, а върху тенекиената барака чука и дрънчи, не спира. Вече сме я разфасовали таз бръкма поне 2 пъти и всеки път все по-яка уредбичка и слагаме. Тоз път озвучителната система, клиента домъкна от чужбина, басите на колоните са нещо великолепно, мисля че ще се пукна от завист. Тази колица я тунинговам като, че ще я прибера после в моя гараж. Сутрин идвам преди останалите и вечер си тръгвам последен. След като преди 1 година нарисувах по вратите една огнена пума, това котенце ми стана любимо и сега, след като го видях паркирано отново в гаража за тунинг ми се прииска да се повозя поне веднъж на гърба на това животно. Дори спойлерите и бронята са мое творение и въпреки, че тук се появяват доста футористични автомобили, аз се чувствам интимно близък именно с това котенце. Днес един баровец ме разсмя с едно ферари купено на старо за гъзария. Отби са да ме пита колко пари ще искам за да го пребоядисам златисто и след като видя моето тигърче, укротено в гаража попита „Хм май на златист фон тигър няма да стои добре? Шефе , какво ще кажеш за някоя граблива птица?“.
Иска ми се да остана и днес в гаража и да работя до последно, до като не пусна някое старо парче на уредбата, да се погавря с акустиката и да усетя вибриращите ламарини на покрива и дрънчащата дървена дограма на халето. Представям си покрива как изхвърча като балистична ракета и стъкла пръскащи се на хиляди парчета, взривени от мощен женски глас, кънтящ и резониращ в черепната ми кутия. Днес е последня ден на изложбата на Елица, преди картините да отпътуват за Париж и някак си, колкото и да не ми се иска ще се наложи да се дотътря до галерията. Още пазя вип картончето, прилежно смачкано в задния джоб на дънките ми, с което ще ме пуснат без нито един лев такса.
Дъждът се усилва и чистачките ми изнемогват, чувствам се като заседнал в модерна автомивка само дето липсват пухените четчици да ми разтъркат задника. Уф направо съм забравил какво е да се пътува в пиков час по време на дъждовния период. Май ще откърпя поне час до центъра и къде ще паркирам, може би метрото щеше да е по-добра идея, но дъжда си е дъж... Като си купиш веднъж кола, чадъра е първото нещо от което се отказваш, следващото е метрото и накрая просто забравяш да ходиш и разбира се с комлект пролетни чепички може да си изкараш целогодишно. Парното и климатика на „6“, само гледаш през стъклото как се сменят сезоните, а обувките си остават същите ( само чорапите се сменят, защото вентилацията не е изчислена, но така е само на старите автомобили ). Тези сфетофари в петък вечер са черевни, виждам ги доста размазано, но това няма никакво значение, защото дори на зелено колоната от коли помръдва със скоростта на тунингована инвалидна количка и разбира се моята лента е като скоростна магистрала в ремонт. Лудница отвсякъде, пред мен един се тика у ляво, зад мен един драпа за дясно, рейса отпред пуши, пуши сигурно е аварирал, а отсреща един от онези момчета с палките, тренира ръкомахане , защото следващия сфетофар се е преебал от дъжда и мига като луд в жълто. Май ще се мушна вляво зад таксито, че колегията от таксиметрови шофьори са единствените дето си отстъпват в името да преебат всички останали на пътя. Нямам нерви да се влача и ще мина направо от тази лента, пък ако ще камерата отгоре да ме снима гол след баня. Дъждъд е като стена, ако някоя камера разчете номера ми, ще пусна едно тото.
Последния път, когато стъпих в галерия беше на връчването на дипломата ми за средно образование и това не беше случайно, а както се казва на първенците от випуска им даваха право да изложат творенията си в този паметен ден. Завърших училището по изкуства с пълно“6“ и като бъдещ гений в областа на металопластиката и модерната живопис, претърпях 3 неуспешни опита да вляза в Академията. Заклех се, че кракът ми никога няма да стъпи в галерия и нито стотинка няма да похарча за великото изкуство и неговите почитатели. Сега стоя на паркинга на галерията и се чувствам не просто прецакан, а като някоя проститутка, която ще си продъде гъза в името на изкуството. Часа е 18 без 15 и разполагам с 15 минути да загубя честа си, самоуважението си, мъжкото достойнство и да приема постижението на Елица.
„Господине, вие накъде?“. „Как накъде искам да посетя изложбата на Елица Костадинова“. „Съжалявам, господине, но работното време приключи и ще ви помоля да си тръгнете“. „Не съм сигурен, ето часа е 18 без 15 и работното време е до 18, както е написано на стъклото“. „Да така е, но има разпоредба. Нови посетители не се допускат след 17 и 30, работното време важи само за посетители, които са влезнали преди часа“. „Аз съм съпругът на Елица, направете едно изключение, моля ви! Това задръстване, дъждъд не искам да си разваля семейството заради една изложба“. „Разбирам ви напълно, Господине, но не мога да направя нищо, вече огасих дори лампите, вървете си“. „Добре, ще си тръгна, но ако може да ползвам тоалетната ( че не искам да препикавам колоните на галерията ), ще може ли?“. „Да, оттук в ляво след гардероба и побързайте моля Ви“.
Ха, този пък за какъв се мисли? Пенсионер, поне да разбираше от изкуство, а те го сложили като падарин на галерия вместо на овце. Сигурен съм, че изложбата е на 2 етаж веднага в дясно по парадните стълби. Голямата зала винаги я дават на виртуозите и на вече умрелите. Сигурен съм, че ще изпреваря този старчок по стълбите и ще зърна поне една от картините на Елица, просто така от уважение, бензин съм горил, нерви съм хабил и просто така да си тръгна... Няма да стане!
Затичах се, нали все още съм млад и пъргав, и ги взех стълбите на един дъх. Обаче вратата беше заключена, последното го разбрах след като потроших витрината, която изглеждаше като онези двукрили летящи врати на магазините, но всъщност някой се беше сетил да сложи ключалка в пода и освен посипаните стъкла върху главата ми, усетик лек токов удар от електрошоковата палка на старчока. С изненада останових, че охраната разполагаше и с комплект нови белезници, паник бутон и добре виеща сирена, може би само за специални случеи.
Не след дълго се озовах в ареста на близкото РПУ, след като ме повозиха с чисто нов опел и музикалното оформление на сирена. Не искам да споменавам от уважение към институцията, как протече разпита и как изглеждаха лицата на разпитващите, след като провериха великата ми самоличност и остановиха, че не просто съм Пламен Костадинов, но нямам нито криминално досие, нито жълта книжка, и дори не съм подавал молба за развод. Но полицията си е полиция, решиха че ще е по-добре да прекарам нощта на „топло“ и да размишлявам дълго върху постъпката си.
Да стоиш на „топло“ всъщност си е една метафора, нито е топло нито, нито е подходящо за размисъл, но пък след тази леко младежка постъпка ми се искаше да се обадя на мама и да я помоля да дойде с едно вълнено одеало и топла пилешка супичка. Нещо ме гложди отвътре. Елица е бременна в третия месец и сигурно се притеснява, обикновенно си закаснявам всяка вечер, но пък чак да не се прибера, никога не съм се излагал толкова. И всичко това от една глупава амбиция да ме приемат в Академията и една нищо и никаква ревност. Елица си беше чисто и просто умно момиче от обикновенна хуманитарна паралелка. Дращеше с графити из квартала и рисуваше малки карикатури по тетрадките и въпреки всичко в мухлясалата Академия решиха, че бъка от талант и я взеха 2 ра, след сина на някакъв модерен художник разбира се. Докато аз бъхтех да изкарам задочни курсове за заварчик и чиракувах в един автосервиз, тя се научи не просто да рисува, но шашна с идеите си арт гилдията и получи правото да направи собствено ателие в една от пристройките на Академията и колкото и да се правя на незаинтересован и глух за изкуството, все се намираше някой от бившите ми съученици, който да ми докладва с възхищение за нейното творчество. До сега се опитвах да се абстрахирам от всичко това. Елица има прекрасна интуиция и винаги, когато съм с нея се чувствам пълноценно. За 7 години дружба не съм я виждал нито да рисува, нито дори да носи молив или боички вкъщи, не споменаваше нито за колегите си, нито за изложбите си. Сигурен съм в едно, това не е обикновенна скромност или потайност, това момиче ме обича безкрайно и не искаше по никакъв начин да предизвика болка в мен.
Тези дни чувствах, че нещо се случва с Елица, не знам дали беше поради напредването на бременността или поради предстоящата изложба, но Елица спеше в другата стая и интуицията ми макар и не толкова изострена, като женската ми подсказваше, че е време да се стегна и да убия комплексара в мен. Моето момиче спеше с дрехите от една седмица, избягваше по всеки възможен начин опитите ми за близост, които всъщност си бяха доста вяли. Покрай работата съвсем се бях отпелснал и въпреки, че тя си беше все така нежна и приемаше с ъс спокойствие емоционалната ми природа, аз бях сигурен, че нещо се случва. Това картонче, в задния ми джоб не беше случайно оставено на кухненския плот. Със сигурност тази вечер се провалих, макар и да не осъзнавам какво точно висеше на картините в изложбената зала, едва ли ще получа опрощение.
„Господина с културоманията може да си ходи. Госпожа Костадинова няма да предявява иск, и ще покрие щетите. Хайде не дей да дремеш, че на опашка чакат за твоята килия“. „Да, господин полицай, благодаря ви, че се смилихте над моята жажда за КУЛТУРА“. „Момче, затвори си устата, че ако пак те видя тука, жена ти няма да те отърве“.
Елица стоеше във фоайето на въпросното РПУ, тихо и кротко ме посрещна и с лека усмивка ми подаде ключовете на нейната колата, която стоеше паркирана, художествено на две паркоместа едновременно, с леко повдигната муцунка, качена грижливо с едната гума върху бордюра и прилежно дръпната ръчна спирачка. „Пламъче, хареса ли ти изложбата? Не знаех , че имам такива самоотвержени почитатели!“. „Ели, не се подигравй, този от охранта си беше дръвник... Аз бях в правото си, разбери ме, не може всеки в тая държава да те прецаква...А сега те моля да забравиш за случката и кажи, простичко къде мога да видя картините ти и ако все пак се налага да ходя до Париж, запази ми един самолетен билет и топла килия!“. „Обичам те! Ти си специален почитател на моето творчество и съм ти приготвила изненада, картините са у дома и те чакат, ще може да им се любуваш без да се налага да ти слагам белезници“.
Не знам да ли това е лошо скроена шега, но ако в къщи има картини, със сигурност няма да допусна да стигнат до Париж, даже не мисля че ще излезат през входната врата и след като съм стоял до 5 сутринта в ареста имам нестихващо желание да сътворя една скулптурна формация от платно, дърво и счукани маслени боички във формата на античен мъжки атрибут от периода на елинската култура. Отварям входната врата и вече си представям сценария, но картините очевидно не са тук, простак съм си, разбира се, че няма какво да правят тук, в този двустаен панел не може да си прибереш дори обувките без да направиш всичко останало на мармелад в шкафа. Някак си се успокоих, може би тази вечер нямам чувство за хумор и сега отивам дирекно в банята. Една топла вана ще ми дойде добре. „Елица, ще дойдеш ли с мен във ваната. Имам отчаяна нужда да ми направиш от онези китайските масажи?“.
Усещам как топлата вода бавно ме разтваря и размива напрежението в мен. Нивото се покачва и плавно потопява първо петите, после глезените, колената изчезват и единственото нещо, което усещам е как леко пълзи водния стълб и отмерва напрежението с нежно разтриване на всеки прешлен от гръбначния ми стълб. Отпускам се назад и давам възможност на водата да потопи раменете и да се плъзне по вратните жили. Очите ми бавно се притварят и Елица се съблича някъде в далечината и с нежно старание привърза косите си високо над тънкото вратле, леко се потапя във водата и усещам мекото и тяло как се отпуска върху краката ми. Тънкото дълго краче се изпъва и аз поемам мекото ходило в ръцете си. Едно малко Китче в състояние на предсмъртна агония се мята безжалостно върху сух пустинен остров разположен точно върху малката розова петичка. Между сладките пръсчета на крачето е затънал танкер и безжалостният петролен разлив е обхванал страстно в прегръдка прасецът. Мъртвите животни са изтласкани на сушата, която следва очертанията на тялото и в същото време съм способен да различа континентите. Африка е окупирала бедрото и пресъхналия Нилски каньон се провира от вътрешната страна на бедрото. Животът е замрял върху сладострастната бяла кожа и дозина скелети на сухоземни животни и хора са намерили смърта си в подножието му. Стомахчето е обсипано с гротескни карикатури на гладни осверипяли хора, които разкъсват телата си за къшей хляб. Над водата се подава коляното на другото краче и постепенно въпреки че картината е наобратно, разпознавам Китай. Промишленстта е завзела кожата напълно, комините и колите са сгъчкана като на сметище за скрап, нито една линия не следва прав контур. Дори пушекът от изгорелите газове се е сгърчил около гушите на все още живите същества, наблъскани между парчетата скрап. Америка остава някак встрани от погледа ми, сигурен съм, че не е никъде другаде, но на гърба. Водата постепенно разтваря рисунките, контрастта се размива и все по-трудно успявам да осмисля образите. Единствено отчетливи са все още рамената и безжалостно, изсечената гора която плавно се слива с разтопените ледници и сладководна река от сълзи. Просягам се, взимам гъбата с леко усилие, натърквам я със сапун и започвам с прилежност на вманиечен живописец да заличавам картините. Водата променя рязко цвета си, но кожата побелява. На гърбът все още се очертават двете кули и бездушевните карикатури на шепа американски президенти. Лицата им загубват очертания и гъбата унищожава всичко по пътя си...
Сега се досещам, че вечерта в галерията нямаше да намеря картини, може би просто шепа професионални фотографии или от онези футористични инсталации, в които сам решаваш съдбата си и правиш своя последен избор в живота.
„Пацо, трябваше да почерпиш в петък. В събота по новините, казаха че някакъв луд се опитал да открадне картините на жена ти. Нали ти казах да купиш бира, хайде че Париж през крив макарон ще го видиш“.
„Ще купя, братле! Не се притеснявай, но ако хвана тоя дето е нарисувал двете кули... ръчичките ще му изсъхнат!“
|
Публикувано на 10-07-2013 @ 00:00:00 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.3
Гласове: 10
|
|
|
|
