| Депресивно |
 Lars написа
Защо е толкова трудно да се пише за любов, като едновременно с това се абстрахираш от преживяното, от разбитото някога сърце? Какво е любовта? За мен?! За вас? За мен понякога е изтръпване на главата. Друг път е тъга. Съвсем реална, истинска, и жестока. Дори по-скоро е само тъга. Изтръпването на главата го има само в началото, когато още е весело, когато всичко е розово и приятно.
Но после, когато дойде раздялата, става тъжно. Дълго е тъжно. Много дълго. Слънцето свети някак си тъпо. И вятърът духа тъпо. Всички хора наоколо се усмихват тъпо. Дърветата и те са тъпи. Всеки ти казва: "Ехее... Ти ако знаеш колко хора са го преживели това!" Следва да се разбира: "Ей, пък на мен колко пъти ми се е случвало, ама аз нали съм корав пич (или пичка, зависи от случая), та затова не ми пука!" При вас може би е друго, не знам. При мен е така...
И какво от това? В момента, в който си спомниш за всички подарени цветя, за всички усмивки... за целувките, откраднати пред входната врата... Как да не ти стане тъжно? Минало е, да... Така ще кажат някои. Но това променя ли нещата? Не, обаче така само става по-гадно. Пък и реално погледнато нищо не може да ги промени. Миналото си е минало. То умира съвсем, когато загубиш и последната илюзия, че можеш да си го върнеш.
И все пак любовта показва завидна издържливост и не иска да умира. Дълго време след това ти горчи в устата... Мяркат се спомени за неоправено легло, полуизпита чаша кафе стои самичка на шкафчето... Идва ти да виеш от мъка, но си казваш: "Шшш, ало! Я се дръж малко!" И то не за друго, ами просто защото не искаш да изглеждаш слаб в очите на хората. Или пък не искаш да те вземат за луд. И това затваряне в себе си те кара да се чувстваш още по-зле. Споменаваш на този малко за терзанията си, на онзи пък нещо друго, но пак малко. Така че един човек да не може да сглоби цялостна картина на чувствата ти... Затова я и разпръсваш сред множеството познати (и непознати). Но защо? Защо е така? Защо любовта не иска да си отиде? На мен тя вече не ми трябва! Не я искам! Носи ми само разочарования, тъга, и въобще нищо хубаво не остава след нея. Дали? А може би не?! Приятните спомени, които се бият в главата с неприятните, не могат да спечелят. Насъскваш лошотията си срещу красотата на загубената вече връзка. Повтаряш си безспир: "Кучка мръсна, как можа да се държи се мен по този начин!", макар и сам да знаеш, че тя не се е държала зле с теб. Не, тя ти е обръщала внимание. Обичала те е! Мислила е за теб! Писала ти е стихове! Да, обичала те е... Но сега не те обича, нали? Тогава защо да не отприщя омразата, този блестящ самурайски меч, намазан със сока на най-отровното растение? Кой може да каже, че не е изпитвал такива чувства? Всъщност защо трябва да се казва нещо... Не е хубаво да се обобщава. Никак не е хубаво. Това, което пиша, се отнася единствено и само до мен. А че го правя обществено достояние си е моя работа...
Аin't no sunshine when she's gone...
Наистина няма светлина... няма слънце... няма време... всичко е сиво и мрачно като в... като в нищото... Едновременно с това те гони самото време, чувстваш как то свършва. Идва краят... Но преди да дойде краят, ти се мъчиш... Мъчиш се, защото не си наясно със самия себе си. Мислиш си, че вината е единствено и само у теб. Макар че не е така... Или може би не е така, но ти никога не си сигурен. Както обикновено. Двоумиш се дали все пак, въпреки цялата си увереност, не си сгрешил някъде, в нещо... Естествено, за една връзка са необходими двама души, а те и двамата допускат грешки.
Няма безгрешни хора. Знаеш това. И все пак... Има си етапи, естествено... Етапи на отчаянието и надеждата. Време, в което се чувстваш зле, и време, в което се чувстваш още по-зле. Минават дни, седмици, месеци... Понякога половин година. Понякога и цял живот. Не можеш да го спреш това усещане за нещата, живота, Вселената и всичко останало. То е съвсем типично за отпадналите духом, за преживелите раздяла.
Всъщност май има два вида хора, преживели раздяла, които ти си срещал. Или може би три. Първите са идиотите като теб, които вземат всичко така навътре. Вторите се правят на корави, но понеже са нежни души, споделят тайните си пред приятели, или дори пред теб (ах ти, мръсник такъв, как умееш да предразполагаш хората, и как те ти изплакват тайните си...). Третите... уфф, какво за третите - знаеш ги, това са ония пичове и пички, които не се притесняват да дебилстват, ония с ампутираните чувства. Такива могат само примитивно да се възхищават на залеза с тъпи възклицания от рода: "Ауу, че готиничко!". Евентуално, разбира се...
Не ми се пише повече... стана ми много, ама много кофти... спомних си за Нея...
тъпо и банално, ама к'во да напра'я - пролетна умора
|
Публикувано на 15-03-2006 @ 00:00:00 EET от pink_devil |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.91
Гласове: 482
|
|
|
|
