| Разпети Петък в Истанбул |
 notis написа
Миналата година е по това време точно, чух за едно изложение в Истанбул. Записвам се и десетина дена след това автобуса ни лашка равномерно към Свиленград.....
Тия автобусните пътувания по презумпция са ми некви нервни и тежки, но като сложа розовите очила, а и като мине време са забавни......
Та с простотиите по пътя и с тва на кой кога му се досрало и на кой му духал климатика у малкия мозък, с пцувните, литрите домашарка и възгласите „че им ебеме майката” определено не ми се занимава.....
Четвъртък сутринта автобуса пъпли по сокаците на историческия център на Истанбул, стоварват ни пред хотела, лепкави и гладни и недоспали. И тука пак доза простотии с тия дето не ми се занимава.....Както и да е паднах се в една стая с един двуметров балканджия, адаш...
След час сме между щандовете на изложението.Хубаво беше, подредено, нагласено.....
Без да се лутам излишно и без пресилени възклицания обиколих осемте зали, с което прикючих деловата част от пътуването.....
Поразходихме се вечерта, видяхме джамии, хареми, чаршии, дюнери, кафетерии..... Разгледах картата на града, обаче не можах да намеря нашта църква „Св. Стефан”, питах няколко човека, но дори не бяха чували...Питах ги малко притеснен, след всичките историй, които чух по пътя, след преразказаните сцени от българските филми, започнах да си представям, че питайки за християнска църква всеки може да извади ятаган и безмълвно да ме преполови....Но напротив хората бяха любезни и услужливи, в очите им имаше съжаление,че не могат да са ми от полза......Това ме успокои и отложих търсенето за следващия ден. Да търся църквата „Св. Стефан” имаше няколко причини, първата,че съм българин и християнин, втората – следващия ден беше Разпети Петък и трябваше да мина под масата, третата - моето любопитство, четвъртата – че плюя на хилядната паплач българи, дето знае наизус цените в дюкяните, а гледат гузно като ги питаш за „Св. Стефан”......
Вечерта на терасата с една колежка установихме, че като се изпие обичайното за мастика количество, но йени ракъ нещата излизат от контрол......
Петък сутрин с фотоапарат и удобни маратонки тръгвам......Първо питах един полицай, той предположи, че църквата е в историческия център, където се намирах, но незнаеше нищо повече..... След петнайсетина минути лутане се оказах във фоаейто на петзвезден хотел,където бях „сър”, „мистър” и накрая „май френд”.
Пиколото или портиера, симпатяга, които изглеждаше щастлив,че работи, и че работи точно това, и че може да ти помогне, чукна в интернет, извади любезно адреса и телефона и се зае да ми чертае маршрута. Оказа се, че Истанбул има много центрове и църквата не е близо, аз гледах тъпо, като слушах разни номера на рейсове и трамваи и се опитвах да запомня на коя спирка да се прекача......Пича ми каза, че не чувал за тази църква (нормално) и ме пита известна ли е. Аз му казах, че имаме религиозен празник и той стана сериозен, каза respect и предложи да извика такси. Обясни ми, че сметката ще е около пет евро, а на пристигналия шофьор даде подробни указания. С таксиджията пушихме бяло виктори, а той ме черпи локум от жабката.....
Пътувахме към квартала „Фенер”. Аз не съм запалянко, но като казах
„Фенер бахче”, шофера почна да се радва яко, да се люлее в седалката на светофарите и да повтаря неспирно с различни интонации „еее комши”, „комшиии”, и от време на време „ Фенер бахче комшиии”.
Пътя ни минавеше все през поддържани райони, а и нали пролет - зеленина, тревички, палмички, цветове....Движехме се покрай „Златния рог” на чиито бряг се намира църквата. След като слезнах първото впечатление ми беше, че е запустяла, стори ми се самотна, сгушена в зеленина. Отпред има тесен тротоар и пътя минава досами оградата от ковано желязо, отзад и отстрани е неголяма градина стигаща до крайбрежен булевард. Самата църква е уникална, не само защото така пише в дебелите книги...... , архитектурата и е изящна, а детайлите фини. Констукцията е от железни елементи, тежащи единия или всичките (незнам точно) 500 тона, така е и известна – „Желязната църква”. На входната врата пише на турски, български и френски – „Бъларски православен храм-паметник „Св.Стефан””, имах време да огледам тези подробности, защото вратата бише заключена с верига и огромен катинар......
Запалих цигара и се загледах в минаващите коли, стана ми тъпо и тъжно. А нагоре кръста на купола се извисяваше величествено на фона на синьото небе, огрян от слънцето...... Представих си дългата опашка в градинката пред „Свети Седмочисленици” в същия момент. И като погледнех прашната ограда и разкривените плочки в двора си пожелах да имам възможност някой ден да помогна да се поддържа повече.... Усещането да отидеш на гости на някой и да го няма, е слабо, да нямаш ключ от вкъщи, също не това. Не ми го побираше акъла как на този празник е заключено и няма жив човек.....
Пообиколих от всички страни и като се върнах при вратата имаше някъв прегърбен човек с бастун, поздравих го от далече и се заех с двете си ръце да му задавам въпроси....Той не разбираше като че ли никъв език.... само ми буташе в ръцете някви картички, дадох му една лира и той проговори на развален български, че клисаря обядва и ще дойде след малко.На следващите ми въпроси също не отговаряше, но на мен не ми се даваха лири и той се отдалечи....
Постоях десетина минути и клисаря се появи, отключи портата и докато вървяхме през двора ми обясни, че празника и всичките ритуали и службата се правят в „Българската Екзархия”. Купих си свещи, пуснах няколко лири и започнах да слушам обяснението как да стигна до „Българската Екзархия”.В общи линий на човечеца му беше трудно да ми обясни, показа ми копие от литография на фасадата, разбрах само, че е далече, но се сдобих с листче, с адреса и телефона. Приятен старец, българин, сбогувахме се, показа ми спирката на която трябваше да чакам..... Кво да чакам, хич незнаех....... Но на турците евала, на всяка спирка има карта, доиде там едно турче и по картата ми обясни. Горе-долу трябваше да отида на другия край на града, започнах и от турски надписи да разбирам. На листчето ми пишеше „Шъшлъ”, видях го и на картата. Момчето ми каза кой автобус да чакам, да пътувам с него до последната му спирка, а тя е „Таксим” или „Тексим” – голям център както се разбра, после с метрото три спирки, и накрая малко пеша......
В автобуса плащаш направо на шофьора, качваш се отпред, слизаш отзад, няма лъжа няма измама. Стигнахме Таксим, там си спомням само един площад с много гълъби, гмурнах се в метрото и след десет минути изплувах в Шъшлъ, намерих булеварда и тръгнах по номерата.....Нещо обаче обърках и в далечината се видяха някви магистрали,мостове и детелини... Огладнях или по скоро видях вкусотийки на една витрина и огладнях. Влезнах да хапна. За четри евро и половина, пет с бакшиша, си поръчах някъв телешки специалитет, туркиш кофи и спрайт, ама след обичайните „комшиии” и „булгаристан, а комши?”, ми дадоха топла питка, лютеница,вода и баклава.....Е така, щото съм пич или щото те са пичове....Или щото нема значение от къде си и нема значение какава е формата на храма в който ходиш важното е да си пич.Разпитвайки и обясняснявайки за „Българската Екзархия”, разбрах и друго, важно е да имаш вяра, Вяра, Религия, да знаеш от къде си, какъв си, да не те срам да държиш на твоите си неща. И никои не те мрази за РАЗЛИЧИЕТО им, а за ЛИПСАТА им!!!
Хапнах добре и с нови сили тръгнах. След около километър по оживена и търговска улица се озовах пред търсения номер. Нещо не беше в ред. На снимката, която ми показа клисаря изглеждаше друго.Виждаше се двуетажна сграда, голяма, в стар стил,със самостоятелен двор, а аз стоях пред висока кооперация с магазини.....Влезнах в магазин за техника, говорих с продавачи, управители...... нищо. Показвах им листчето, номера същия, но няма и помен от Екзархията.... Тръгнах пак по улицата, оглеждах се от двете страни, вървях повече от два киломитра, но такава къща нямаше. Започнах да се чудя клисаря да не би да ми е показал стара снимка, какво е било едно време..... Върнах се. Стигнах почти до там където обядвах, във всеки магазин питах, обяснявах , кръстих се и никой не ме разбра. По едно време се ядосах, защото на лисчето имаше телефон..... Звъннах от мобилния, но нещо ми говореха на турски. Питах за телефон и ме пратиха при един дядка в една будка, той извади през гишето некъв омазан телефон. Аз набрах номера и пак турски автомат. Дадох на дядката да чуе. Вика - „капут”, номера бил „капут”, аз му викам на ум „ и ти си капут”. Почнах да се ядосвам, мисля си – аз целия град прекосих, улицата намерих, кво става......?.По едно време се замислих в София да звънна да ми дадат номера на посолството или някъв ориентир, ама си ходя безразборно, ту по единия тротоар ту по другия. Разни баничари и геврекаждий зеха да ми се подсмихват... Времето взе да напредва и реших да направя последен обход от там където обядвах до края ня този булевард, там където става на площад.Имаше няколко подозрителни построики, които подминах, щото изглеждаха зле. Реших първо десния тротоар да мина ,а на връщане левия. Първото място в което се отбих беше изоставена къща с дълъг и тесен двор.... нямаше входна врата и не посмях да влезна вътре, продължавах от дясната страна. На средата на участъка попаднах на подобна постройка,като на снимката, но ...... отпред имаше камиони и много работници, които я разрушаваха......Застоях се. Много приличаше, питах какво е било преди тук. Не можаха да кажат. Стигнах края и започнах да се връщам по левия тротоар, вече се чувствах доста изморен, скапан, и неудоволетворен.....Нямаше нищо, което да ми спре вниманието освен една ограда до която бях спирал вече няколко пъти. Реших да я заобиколя. Орадата беше висока над три метра, приличаше на затвор, май имаше бодлива тел над зида. Спуснах се в пряката и чаках удобно място да надникна над зида.... В една по-ниска част стърчеше баскетболен кош. Като приближих.....О!!!! мрежичката на коша, дето виси...... ми тя – Бяло,Зелено,Червено........От там на бегом заобиколих, излезнах на голям булевард, успореден на оня моя си. Гледам сградата от снимката. Огромен двор,няколко декара и уникална зеленина, цветя, храсти,алеи,красота. Стигнах до вратата и пак катинар. Е, викам много ми дойде. Появи се един човечец, градинар, викам го аз към оградата, а тоя как ме позна, вика – добър ден. А така, кажи са каде е входа, как се влиза и така нататък..... Наложи се пак да заобиколя, там от към високия зид. Няма табелка, няма нищо, звъниш на звънеца и влизаш...... Посрешнаха ме хората, зарадваха ми се. В църквичката целия олтар отрупан с цветя, минах под масата, снимах градината.....То тази красота не се описва, между два огромни булеварда, в сърцето на Истанбул, един оазис от тишина, красота и аромати.......
Метрото, рейса, хотела, малка почивка, вечерта яхта,много мастика (от техната), сутринта главобол, път......Свиленград, Пловдив, София.
Дванайсе без петнайсе стодион Васил Левски, София свети, улиците са пълни, газ към Свети Георги, камбани......Христос Воскресе! Великден е! Аз съм в къщи! Обичам да се връщам!
|
Публикувано на 07-04-2006 @ 00:00:00 EEST от pink_devil |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.89
Гласове: 221
|
|
|
|
