| Противоположности (по случай 3ти Март) |
 Generala написа
Противоположното на любовта не е омразата, а безразличието.
И както казва Ницше – нищо не може да произлезе от противоположността си. Но ето че не е точно така...
Тази нова страна... с времето откриваш че си напълно безразличен към нея. Годините си вървят и ти ставаш дори все по-безразличен към хората й, към езика, към местата наоколо. Не я мразиш, просто никак не те интересува.. Толкова ти е безразлична че “туземците” го забелязват и някак несъзнателно започват да се обиждат. Вероятно си вярвят че живеят в “демокрация”, че социалната им организация е върха на сладоледа и “културата” им е директно вдъхновена от самия Бог. Не ме вълнува какво си мислят. Не можеш да се сърдиш на лайното, че е виждало само канализацията.
Уж живееш, но нещо те спира. Красотата на природата губи значението си. Всичко, което си мислиш че си постигнал, някак се стопява като бучка захар във водовъртежа на мислите ти. Всичките лишения и трудности, “жертвите” принесени на идолопоклонническия олтар на фабулата на “успеха”, с която ти е бил промит мозъка като малък, остават скупчени в ъгъла на съзнанието ти. И те гледат обвинително. Удавяш ги в половин шише твърд алкохол и затъваш в помията затиснат от тежестта на факта, че толкова много други биха си дали левия бъбрек да са на твое място.
И живееш ден за ден. Вървейки по пътя, който си избрал. Призрак за тези около себе си. Докато те на свой ред, в твоите очи, дори с това не могат да се похвалят. Ако не друго - призраци си имаш достатъчно. Нови не ти трябват.
Но пак така с времето, някак бавно, отново, неумолимо започва да напира болезненият въпрос за дома. За България. За тази метафорична майка пиняница, която водеше вкъщи нови мъже да я чукат всеки 4 години (понякога и по-често). И всичките им приятели които пиянстваха всяка нощ до 5 часа сутринта и не те оставяха да заспиш.
България. Въпреки, че съществуват толкова неща които мразиш в нея, неща които дори да си спомняш е болезнено, постепенно осъзнаваш че, все така я обичаш. И тогава разбираш че любовта не е противоположното на омразата, а са едно и също нещо. Можеш да се вълнуваш единственно за нещата които са ти скъпи. Само безразличието е от другата страна. Страната на нещата които нямат (вече) значение.
България. Обичаш я като стара любов, с която всичко отдавна е свършило и само останал е горчивият вкус в устата ти – дори и той поизветрял, в компанията на никому вече ненужния спомен. Но все пак я обичаш – безпаметно и напълно безпредметно. И тази ти обич не ти позволява да обичаш “новата” страна. Най-ироничното е че “новата” е също толкова “твоя” колкото и старата, накратко - никак. Не я притежаваш, нямаш реален глас в това, което става с нея, само си зрител в цирка, но си плащаш билет.
България... незатихналата обич към жена с която не сте се виждали от много, много години, с която и да се видите нямате какво повече да си кажете. Някой по-циничен би казал “глупава, наивна любов към една стара курва”. Но дори и да е вярно, ти въпреки това все така я обичаш. Вече не с онзи момчешки плам, а с умореното разбиране на мъжа, знаейки, че това всъщност нищо не променя.
Понякога идва въпросът – “А може би просто не искаш да се пуснеш от всичко, което си?” Отказвайки се от това кой си, кои са корените ти в известен смисъл означава да умреш. И нали всички, които напуснаха България тръгнаха да търсят по-добър живот? Трябваше ли да умрат за да го достигнат? Тогава какъв е смисълът да пропътуваш океани и континенти оставяйки сърцето си на един къс земя, който законово не ти принадлежи? Отговарям – а какъв е смисълът да досаждаш с любовта си на жена, която няма какво, а и не иска нищо да ти даде? Никакъв.
И тогава разбираш, че времето и пространството не променят нищо. Ти все така обичаш. Просто те няма. Но ясно виждаш какво става. И ти иде да плюеш на интернационализма, свободната търговия и на откритите интереси на някои “съседки” да заличат името ти “Българин”. Да заличат езика ти. Да вземат земята ти за да си разширят задния двор.
Но ето го тогава парадокса - ако тази земя не ни принадлежи, ако ние не решаваме какво може и какво не може там, тогава “те” вече са успели. И е въпрос на време да измрем и да я няма вече България. Оказва се, че изненадващо много хора не се притесняват от идеята, даже напротив.
Времето минава. Месец след месец, година след година. И разбираш че тази ти нездрава обич, не е нормална. Нормалните винаги се спасяват. Винаги намират начин. Тях сабя не ги сече, децата им винаги растат спокойни, може би вече не говорят български, може би вече не са християни, но това за тях няма значение.
И докато остатъка от тази някога горда нация се гърчи в икономически (и не само) геноцид те ходят на плаж и после канят приятелите си на барбекю. И вероятно дори не си спомнят за “как се казваше това място...?”
* * *
Понякога ме обзема онова чувство. И е много трудно да се излъжа че не му вярвам. Невъзможно е да го обясня логично и разумно. Просто усещане. Усещане, че такива като нас, последните идиоти, които наивно обичат тази страна - някой ден, като започнат българите и физически да ни избиват, с калашник в ръка ще измрем като кучета из планините на България. Прибягнали до последното, най-глупавото и отчаяно средство - да ритат срещу ръжена. И онези другите, разумните, докато стоят вкъщи и гледат новините по телевизията ще си кажат “Еми ето – какъв беше смисъла. Лудост е това”. И ще са прави. Защото срещу ръжен не се рита. А и ние, когато дойде времето няма и да можем да ритаме. Просто ще се опитаме да му покажем среден пръст. Бранейки онази метафорична курва, която така много обичаме и на която никак не й дреме за нас.
|
Публикувано на 09-03-2009 @ 00:00:00 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.71
Гласове: 57
|
|
|
|
