| Мускулни спазми |
 djeimisun написа
......Поредната вечер пред компютъра- станал съм или роб на собственото си сиво ежедневие, или съм се отдал на един нов наркотик, от който само мога да агонизирам душевно. Едва ли има значение, няма кой да разбере за дерзанията ми.
Родителите ми са вече на вързраст, в която само чакат внуци и искат да подредяд моя живот, макар техният да се разпада като кула от карти. Не искам да живея повече така. Какво ли не ми минава през ума- дали ще се събудя утре и ще имам какво да правя? Безработен, но уж с образование, но пък без стаж. На 25 години се чуствам стар и уморен, а как искам да съм млад. Едно е да си безгрижен, забързан в ежедневието на работата и деня – покрай колегите и техните проблеми, друго е да си обременен от сивотата на собственото ти бездействие и отчаяние. А какво ли си мислех когато останах при майка ми и баща ми? – е може би ще си намеря скоро работа- може би ама на дали. Винаги съм си представял как печеля от тотото- блян ,който съм убеден, че никога няма да се осъществи. И все пак, сякаш очаквам точно това да се случи. Да мога да бъда свободен от всичко и всеки. Да мога да изляза без да се притесня, че няма да ми стигнат парите, или че човекът с мен ще се почуства некомфортно, защото не мога да платя този път и за двамата. Мислите ми в главата са много, но сякаш и не ги чувам. Отпуснат на кревата лежа и гледам в една точка. Мързи ли ме да стана и да си пусна резюмето на няколко места? Определено да, но може би пък и ме е страх. Ами ако ме поканят на интервю ? Дали ще ме харесат? На 25 и без стаж- сигурно ще си помислят, че съм някой мухльо, без причини да съществува, нека е само една – да ходи да се чука със непознати за по няколко часа в две или три вечери в седмицата. Душици, които ме карат да се отпусна и без никакво обвързване да им се порадвам. Омръзнаха ми вече тези еднодневни мушици- искам нещо повече, нещо истинско. Ще се намери ли някой, който да ме накара да се почуствам желан? Обичан? А защо не и двете? Давам всичко от себе си в секса- ще ме чуеш да ти прошепна, че те обичам, че те искам, че ти си всичко за мен. Но дали ще мога да те погледна след като свършим? Отмествам поглед винаги настрани. Не си за мен момче, не съм и аз за теб. Всичко беше просто игра и ни хареса – играхме и спечелихме. Но какво? Празни емоции, които мога да си доставя и вкъщи... Не е за мен този живот. Твърде реален, твърде обременяващ. Може би ако живеех по времето на родителите ми, всичко щеше да е по-добре. Излизаш от университета и вече си нает на работа някъде. Какво по хубаво усещане от това за сигурност. А сега кое е сигурно? Излизам на улицата и се оглеждам напред-назад дали някой няма да ме обере или пребие или пък да ме напсува. Всички лица които срещам са изкривени от агонията на горчивият живот, който живеят. Било то баби, дядовци, майки или бащи – всички гледат накриво- Тоя пък защо се усмихва? Е какво ви пука?Искам - усмихвам се. Не обичам да съм намръщен, винаги се усмихвам- тик може би вече, но това съм аз.
Поредната вечер пред компютъра- отново влизам в чата- дали ще намеря някоя изгубена душица за секс утре, или в други ден може би? Този и онзи ме заговарят, но са безинтересни. Няма я тръпката, като ме питат директно- какво ти харесва в секса. Не обичам така- искам да те опозная, да те намеря, да те притесня. Последната ми връзка не завърши добре. Нараних човекът до себе си само за да го подразня и естествено после даже и не се извиних. Какво ли си мислех- все пак ми беше казал – внимавай на къде отиваш, не се отдалечавай от това което си и което сме. Празни за мен думи, не обичам да доказвам любовта си. Но пък ще флиртувам и ще те карам да докажеш своята. Обичам да ми доказва любовта си. Но не обичам да повтарям едно и също нещо- обичам те и тем подобни неща. Да ще ти го кажа един път днес, не защото изпитваш нужда, а защото искам, но няма да го повтарям всеки път като те видя. Ти си за мен, аз съм за теб- глупости. Хората не се променят. Остават си същите до самият край. Или пък начало. Няма значение това сега. Влизам във видео чат- международен. Отново нищо- голи тела, чекиджии, слаби,дебели,атлетични – празни. Или пък празният съм аз? Какво си мисля, когато ги гледам? Нищо особоено – да, не, добре, ти не, ти не. Оп- ето това вече е друго- сини очи, към 40-те. Поздрави, усмивки, малко ми напомня на мен когато бях в гимназията - младолик. Искрен е – издават го очите му. Харесва ми това- може би най-накрая ще намеря човек , който да ми каже искрено обичам те. Давам му скайпа си и чакам. Бавен е, но аз съм търпелив. Харесва ми – мърда си устните, когато чете и се усмихва. Говорим си за най-различни неща. По едно време ме прекъсва- иска да ме види по-добре. Ставам инстинктивно и се събличам по боксерки, а той се мръщи. Искал малко повече светлина, че съм на тъмно. Не очаквах да го каже, иска да погледа лицето ми. Дали пък не е някой перверзник? Обличам се и обръщам лампите от тавана към мен. Казва ми че сега е супер. Заинтригуван е от мен и ми казва, че му напомням , когато той е бил на млади години. Това ме учудва донякъде – сякаш е разбрал какво си мисля. Продължаваме и говорим за какво ли не- от 1вите ни гаджета до това кой как е прекратил последната си връзка, през теми за храна, музика, Америка и България. Да той е американец – харесва ми тази страна. Бил съм там- единственото място, на което изкарах пет месеца без да се притесня дали ще имам пари утре, за да си купя хляб. В момента ми свири нещо на йониката си- музикант е, но определено не е добър. Усмихвам се и му казвам, че пропуска ноти , а той ми казва, че е на ясно с това и че в това е чара. Не го разбирам- защо още си чати с мен- хлапак на 25, за него съм може би една вечер забавление. Казвам му го – той отговаря, че иска да се поопознаем повече. Добре е това, си мисля и му пожелавам лека нощ- все пак е вече пет сутринта при мен, трябва да поспя. Дава ми мобилния си номер. Не звъня, ако намеря интернет телелфон ще му се обадя- може би.
На следващият ден съм в града. Тъй като живея на 11 километра от родното място ми е забавно винаги да пътувам с градския транспорт. Какво ли не съм виждал- от хора искащи билети до Шаолин, до това да се опитат да ме преджобят. Слизам на общината и се запътвам нагоре към леля ми. Минавам покрай мястото къде се запали едно момче. Хора са се събрали там – около 10-тина, всеки оставя цвете, пали свещ, шепнат си нещо. Или пък се молят за душата му, или за своята собствена? Поглеждат ме – изкривени и учудени. Едни празни, освирепели погледи. Пред тях купчина камъни- надеждите на народа. Всичко е отишло на вятъра си мисля, няма Господ. Пламакът на свещичките догаря, душата се свива. Какво ли си мислят тези нещастници?- че ще е по-добре да са тук отколкото при семействата си? Не едва ли, дошли са да отдадат почит на последния борил се и загубил битката, за това да има шанс да живее в едно по-нормално време. Държат се за ръце – надеждата умира последна за тях. Но не е така – те вече са мъртви – надеждата, за която жадуват, отдавна е придобила друго измерение- тя не е умряла, просто вече се е изчерпала. Няма я, но и съществува за тях. Не искат да разберат, че всичко което правят ще има нулеви последици.
Продължавам напред. Познато лице, но от къде? Продължавам и се спирам на вестникарски реп- списанието обаче още го няма. Жалко, няма да има какво да чета по път за вкъщи. Не ме притеснява това, ще си купя нещо сладко сигурно. Леля винаги ми дава пари, след като я науча на нещо ново на компа. Звъня на врата и ми отварят. Един час се държа прилично и търпеливо обяснявам какво правя. Това ми доставя удоволствие – може би ще карам курс по английски и ще преподавам на деца в някое училище. Но не искам да съм учител, бързо ми минава мерака. Звъни ми телефона и вече трябва да си тръгвам. Плаща ми се и макар неколкократно да отказвам парите тя ми ги бута в джоба. Тръгвам си усмихнат- отново ми звъни телефона. Този път обаче е смс – ще ме чакат еди-къде си, за да се позабавляваме за около час. Е имам време – отивам. Хубаво ми е – момчето е добро и моят авер го разбира от широката ми усмивка докато ме задоволяват. Минават два часа – не искам да се прибирам, но трябва. Оставям ги. Добре ми беше, но на всичко хубаво рано или късно му идва краят. Това го разбрах преди може би пет години – един период, в който осъзнах какво наистина искам. А то беше – да мога да се върна назад. Назад до онзи момент, в който се чуствах искрено щастлив. Без преструвки, без фалшиви емоции, без гримаси, от които да се разбира, че се усмихвам. Нищо от това- а повече от това : едно хлапе на върха на планината на радостта. Беше летен ден- с близнака се приготвяхме да караме единственото колело, което имахме, а то беше на батко ни. Чакахме го да се прибере, за да можем ние да излезем за един час и после да чакаме татко да се прибере. Да обаче по едно време майка ни казва да слизаме доло при тате. Какво ли има? Слизаме и там доло го виждаме с две колела да ни чака – широко усмихнат. Каква радост- даже не се радвам сякаш толкова на колелата, а по-скоро на това, че родителите ми са заделили, за да мога аз да съм щастлив в този ден. Липсва ми това чувство, уви, неизпитано от доста години вече.
Прибирам се рошав и се започват въпросите. Приятно ми е да ме разпитват за това как съм прекарал деня си – скука, после съм бил при леля и после вкъщи. Ама тя се обадила и питала, защо още не съм се прибрал- все пак преди няколко часа съм тръгнал от нея. Естествено видял съм няколко авера и сме си говорели- не мога да кажа, че си въртяхме един симпатяга като цигарка. Но пък и това което чуват им стига.
Все още съм безработен. Тази вечер съм в български видео чат- харесвам едно момче и му пиша. Веднага се съгласява да влезем в скайп и там да свършим. Харесва ми – красиво тяло, нежна усмивка и едни бързи големи очи. Казва ми, че много го кефя. Усмихвам се – едва ли, камерата съм я нагласил така просто. Свършваме и той започва да говори. На мен ми се спи, но ме заинтересова- иска да разбере повече за мен. Това ме лъскае- наистина ме намира за интересен. Вижадм, че е от друга страна, но ми казва, че е в България. Хубаво- едва ли ще се видим някога, освен ако не дойде до моя град. Не му пречи това- харесал ме е и иска отново да го напрваим някой ден. Съгласявам се и излизам. Просвам се на кревата и спя- нищо не сънувам.
Днес е тъмно- най-хубавите дни. Вали дъжд. Излизам на терасата и помирисвам въздуха- свежест, неповторима, каквато е винаги. Няма никой по улиците, освен коли и тук-таме чадъри, бързащи като номади през пустинята на ежедневието си. Лягам за два часа да поспя, че вечерта съм на рожден ден. Колкото и да не ми се ще, трябва да отидя. Все пак и човекът, който празнува не е толкова лош. Седя около четири часа и започва да ми става тъпо- казал съм си, че няма да се напивам. Това от една страна е добре и зле- хем не съм с колата, хем не пия. Учудвам се на себе си, но щом съм казал, няма да се отметна. Заговаря ме един мъж, към 30-те е май- личи си, че иска да ме пита нещо, но не го прави, а само увърта. Дърпам го навън под предлог, че ще пуша. Той вади цигара, аз обаче нямам. Изглежда ме с учудване- нямам какво да крия, искам го вече. След като го видях на лунна светлина – се влюбих сякаш от пръв поглед. Руса коса и тъмни, топли кафяви очи, които само ми нашепват – прибери ме за днес при себе си, а утре ще съм далече от теб. Какво пък – директен съм. Смущава се- не е очаквал да го кажа – отдръпва се и влиза вътре. Не се притеснявам – влизам след него. Настигам го и му шепна да отидем в колата му. Гледа ме за около две-три минути и после отива при някаква мацка и й казва, че се връща след малко. Разбирам- има си приятелка. Става ми тъпо- вече не ми е интересен. Все пак отиваме до колата и той ми се нахвърля. Събува ми панталона и започва. Не иска да го докосвам, само иска да свърша в устата му. След малко и това става. Усмихва се и ми казва, че ако искам пак може да ми даде номера си – в този момент виждам хълката му. Питам го дали има деца – казва ми две. Гоня го от колата. Вече ми е наистина кофти, защо не го питах преди това? Може би се опитвах да му го върна за това, че ме отряза навън. Сега ми е само едно в главата – каква е тази връзка, в която не можеш да си себе си. Да си женен и с две деца, но и да си имаш забежки с някой от твоя пол. Чувствам се отвратен от себе си. Жал ми е за децата му, какво ще е ако научат за баща си? Не искам вече да се тормозя с тези мисли. Слизам от колата и оставям ключовете на таблото. Той седи отпред и ми се мръщи – идиот си мисля. Заблуда след заблуда – това е живота му. Не се отличава много от моя обаче. Просто различна гледна точка.......
|
Публикувано на 30-07-2013 @ 15:54:02 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 1.52
Гласове: 17
|
|
|
|
